Бяла книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система

Увод

В началото на 2017 г. Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” прие предизивикателството да направи проучване свързано с реформата в съдебната система. Организацията вече имаше опит с мониторинга на приложението на местно ниво на някои закони, най-вече касаещи домашното насилие и детското правосъдие. За съжаление, дългогодишната ни практика в областта на предоставянето на услуги за жертви на домашното насилие и изпълнението на специализирани програми за извършители на насилие, многократно ни отвеждаше до ситуации, в които е невъзможно да окажем адекватна подкрепа на пострадалите лица. И причините за това бяха най-разнообразни. Понякога срещахме проблеми с издирването на адрес и ЕГН на извършителите на насилие, което затрудняваше пострадалите да подадат молба за защита по Закона за защита от домашно насилие. Друг път събирането на доказателства от страна на пострадалите за доказване на извършеното домашно насилие се оказваше прекалено трудно за тях и те се отказваха от битката с ежедневното насилие. Имаше случаи, в които насилниците многократно безнаказано нарушаваха съдебната заповед за защита и излагаха на опасност живота и здравето на пострадалите лица. Тези проблемни казуси от практиката ни ние си обяснявахме с липсата на елетронни регистри, в които лесно и бързо да се намира нужната информация, отказа на държавата да криминализира домашното насилие, недостатъчната чувствителност от страна на определени институции по темата. Практиката ни все по-често ни сблъскваше с казуси, при които на пръв поглед са взети несправедливи решения или са оставени неразрешени. Това ни мотивира да се задълбочим повече в темите за правото и справедливостта, да научим повече за това как функционира съдебната система и как можем в качеството си на активни граждани да допринесем за развитието й. Ето защо подготвихме, а после и изпълнихме проект „Гражданско участие за по-добра съдебна система”. Този проект ни даде възможност да изследваме чрез различни методи за събиране на информация какво е състоянието на съдебната система в България, на какво се дължи ниското доверие в нея, какви промени са направени по линия на реформата в съдебната система и каква оценка получават тези промени от работещите в сектор „правосъдие” и обществото ни. Екипът на Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” проведе мащабно и представително проучване на територията на Хасковски съдебен окръг, а резултатите от това проучване бяха анализирани и обобщени в настоящата Бяла книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система.

 

Кристина Йорданова

За фондацията

Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” е регистрирана в ХОС с решение №6/20.01.2012г. по ф.д. №1/2012г. От регистрацията й до сега екипът от специалисти към фондацията е реализирал множество програми и проекти в сферата на гражданско наблюдение на съдебната система, защита на човешките права и по-конкретно тези на жените – с фокус върху пострадалите от полово базирано насилие и множествена дискриминация. Работата на организацията се финансира основно от международни донорски организации и части от държавния бюджет.

Целите на Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” са:

  1. Извършване на изследвания във всички области на обществения живот в Република България;
  2. Подпомагане изграждането на балансирано гражданско общество в страната;
  3. Насърчаване на равенството и равните шансове на всички граждани в обществото чрез подпомагане на социално слабите и други лица, жертви на дискриминация, нуждаещи се от закрила и подпомагане на тяхната интеграция и личностна реализация;
  4. Застъпничество за утвърждаване на универсалните и европейски стандарти за правата на човека чрез индивидуална защита на правата на човека и инициативи за съответствие на българското законодателство с тези стандарти.

Фондацията реализира своите цели чрез:

  1. Разработване и осъществяване на проекти за защита на гражданските, политически, социални, икономически и културни права на жените, и на човека;
  2. Индивидуална защита на правата на човека, съдействие за изграждане на правозащитни мрежи, и тяхното интегриране към международните и европейски структури;
  3. Наблюдение на спазването на правата на човека и на стандартите за равнопоставеност и на съответствието им с международните и европейски стандарти и изготвяне на сравнителни и справочни материали;
  4. Разработване на предложения за промяна на българското законодателство;
  5. Разработване и публикуване на практически ръководства, наръчници и разработки по правата на човека и други материали

От регистрацията си през 2012 г. фондация „Х&Д Джендър Перспективи“ е изпълнила множество проекти, свързани със защита правата на човека, предоставяне на услуги и наблюдение на съда. Ето някои от тях:

  1. Проект „Разширяване обхвата на услугите за подкрепа на жертви на домашно насилие чрез предоставянето им в нови региони с фокус ромското население“

Проектът е финансиран с договор за безвъзмездна финансова помощ № 812108-91/10.09.2015г. от Програма BG 12 “Домашно насилие и насилие, основано на полов признак” в рамките на НФМ 2009-2014г. Проектът е на стойност 41,429.92 € и с период на изпълнение 10.09.2015г. – 30.04.2016г. Водеща организация по проекта е фондация „Х&Д Джендър Перспективи“

Постигнати резултати: продължени безплатните услуги за пострадали от домашно насилие в Консултативния център в Димитровград; обслужени 47 лица, на които са предоставени 40 юридически, 41 психологически консултации и 21 консултации с трудов посредник. 15 лица предприеха мерки по ЗЗДН, 6 от тях имат издадени от съда Заповеди за незабавна защита и 5  – Заповеди за защита. 7 лица преминаха през програмата за трудово посредничество, а 5 от тях започнаха нова работа. През месец ноември  2015г. пилотно бяха разкрити две приемни за жертви на домашно насилие в Кърджали, с което се осигури навременна и адекватна защита на пострадалите лица от област Кърджали, които досега нямаха достъп до подобни социални услуги. В рамките на проекта пилотно стратира и изпълнението на мобилна услуга за пострадали от домашно насилие от град Меричлери, община Стамболово, община Минерални бани. Бяха създадени шест групи за самопомощ в шест ромски квартала на територията на област Хасково: кварталите „Вулкан“ и „Изток“ в Димитровград; „Лагера“ и „Йорданово“ в Симеоновград  и „Простор“ и „Гарата“ в Свиленград. В ромските групи се включиха над 60 жени и момичета, които придобиха знания и умения как да разпознават домашното насилие и насилието, основано на полов признак, как да реагират в случай на домашно насилие, към коя институция или организация да се обръщат за помощ.

 

  1. Проект ”Живот без насилие” – предоставяне на комплекс от качествени социални услуги в Област Хасково за помощ и превенция с цел намаляване на явлението “домашно насилие” и последиците от него”

Проектът е финансиран с договор за БФП № 93-00-269/ 12.12.2012г., от Републикански бюджет на България чрез Министерство на правосъдието по чл. 6, ал. 7 от Закона за защита от домашно насилие, период на изпълнение: 12.12.2012г. – 11.12.2013г.; обща стойност на проекта  (в €)11745.60; Фондация „Х&Д Джендър перспективи“ е водещатата организация

Постигнати резултати:

  • повишена чувствителността по проблема „домашно насилие“ у гражданите на област Хасково;
  • консултирани 143 лица, преживели домашно насилие от градовете Хасково и Димитровград ;
  • проведени 150 юридически и 133 социално-психологически консултации;
  • 62 от пострадалите лица предприеха мерки по ЗЗДН, като 24 от тях имат издадена заповед за незабавна защита и 22 – заповед за защита;
  • проведени 39 консултации с трудов посредник, 11 от консултираните лица започнаха нова работа;
  • чрез работта в мултидисциплинарен екип се постигна по-бързо и ефективно обслужване на пострадалите лица;
  • Укрепени партньорства между фондацията и съд, полиция, местна власт, социални и здравни служби;
  • Проведен семинар по проблема домашно насилие с представители на рзлични институции от градовете Хасково и Димитровград.

 

3.Проект „За свободата вкъщи“

Проектът е финансиран с договор за БФП № 93-00-434/20.12.2013г. от Републикански бюджет на България чрез Министерство на правосъдието по чл. 6, ал. 7 от Закона за защита от домашно насилие; Период на изпълнение 20.12.2013г. – 19.05.2014г.;Обща стойност на проекта  (в €) е 10225,84. Фондация „Х&Д Джендър перспективи“ беше водещата организация по проекта.

Постигнати резултати:

  • продължени и надградени услугите за лица, пострадaли от домашно насилие;
  • консултирани 47 жертви на домашно насилие, на които бяха предоставени 47 консултации със социален работник, 54 с юрист и 30 консултации с психолог. Три от пострадалите лица преминаха през програмата за трудово посредничество, а две от тях успешно започнаха нова работа, което допринесе за реинтеграцията им в обществото и на пазара на труда;
  • предоставена иновативна за региона услуга – програмата за извършители на домашно насилие. Във връзка с тази програма бяха обучени трима специалисти – психолози, работещи към фондация “Х&Д Джендър перспективи“. През програмата за овладяване на агресията преминаха 4 лица – самозаявили се извършители на домашно насилие, които получиха общо 28 консултации;
  • проведена информационна кампания в община Кърджали, проведени срещи с представители на институции в град Кърджали – полиция, социални служби, НПО. Ръководителите на институции подкрепиха дейността ни за превенция и борба срещу  домашно насилие, като се ангажираха с бъдещо партньорство и сътрудничество.

 

4.Проект „Правосъдие близо до хората: втора фаза” – град Хасково

Стойност на проекта:1320 лв.

Финансираща организация: Фондация „Америка за България”

Фондация „Х&Д Джендър перспективи“ е партньор по проекта и член на „Национална НПО мрежа за гражданско наблюдение на съда“

Постигнати резултати:

  • Създаден национален механизъм за гражданско наблюдение на съдебната система – системно гражданско наблюдение и отчитане на прозрачност, отчетност и етика в съдебната система и силна гражданска ангажираност в реформата в съдебната система.
  • Укрепен капацитет на Мрежата за гражданско наблюдение на съда – активно ангажирана гражданска мрежа, гарантираща устойчивостта и ефективността на гражданското участие в процеса на отчетност на съдебната система.
  • Позициониране на Националната НПО мрежа за гражданско наблюдение на съда, като ключов актьор в съдебната реформа.
  • В рамките на проекта 48 доброволци – граждански наблюдатели и експерти са селектирани, обучени и натрупали опит; изготвени са 96 месечни доклада за гражданско наблюдение на 24 съдилища в 24 различни градове; изготвени са 24 аналитични доклада с изводи и препоръки за наблюдение на всеки един съд; изготвени са 4 междинни аналитични доклада от резултатите на 4 групи наблюдавани съдилища; изготвен е доклад за напредъка на съда в Южна България с изводи и препоръки; изготвен е междинен доклад за наблюдението на 8 съдилища в средата на 2012г., издаден в бюлетин Граждански наблюдател; проведени са над 50 срещи с обществеността в 25 града; проведени са над 48 срещи с представители на съдебната власт в 24 града; проведени 2 национални конференции за представяне на резултатите от гражданското наблюдение в град София; издадени са над 60 публикации в медиите.

От създаването си през 2012 г., фондация  „ХиД Джендър Перспективи“ осъществява ежегоден мониторинг на дела по Закона за защита от домашно насилие, включително и към момента. През 2012 –  2013 г. организацията осъщести гражданско наблюдение на Район съд – Хасково и Окръжен съд – Хасково по отношение прилагане на законодателството, свързано с деца (Закон за закрила на детето, Семеен кодекс, Закон за защита от домашно насилие, Указ за бора с дребното хулиганство и Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните), случайното разпределение на делата, достъпа до информация на гражданите и наличието/отсъствието на корупционни практики. В резултат на  гражданското наблюдение беше създаден доклад за напредъка на съда.

Организацията ни е член на Алианс за защита от насилие, основано на пола – сдружение от организации на национално ниво, имащо за цел да осигури защита и подкрепа на жертви на полово обoусловано насилие най-вече чрез анализ на българското законодателство и приложението му за съответствие с международните стандарти – актовете на ООН, стандартите в рамките на Съвета на Европа и особено на Истанбулската конвенция, както и за съответствие с правото на ЕС, и в частност с Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления. Експерти от фондацията ни активно участват в тези дейности.

За проект „Гражданско участие за по-добра съдебна система”

Докладите на ЕС и различни социологически проучвания на общественото мнение в България през последните години ясно показват необходимостта от реформа в съдебната система. Дългото проточване на делата, големият брой провалили се дела, недоброто, а в някои случаи и липсата на сътрудничество между съдебната и изпълнителната власт (полиция, следствие, прокуратура и съд), корупцията, недоверието към съдебната система, недостатъчното познаване на алтернативните методи за разрешаване на правни спорове и подходите на възстановителното правосъдие са все проблеми, които трябва да бъдат обхванати от реформата в съдебната система. С настоящото проектно предложения фондация „Х&Д Джендър Перспективи” планира да обхване представители на съда, прокуратурата, следствието, пробационните служби, НПО, бизнеса и гражданите, които ще получат възможността да представят своето мнение и препоръки по отношение на реформата в съдебната система. Основните цели, които си поставя настоящият проект са осъществяване на граждански контрол и наблюдение върху работата на съдебната система на ниво окръжен и районни съдилища на територията на съдебен район Хасково, събиране и анализ на предложения за подобрения в съдебната система и насърчаване на съдебната медиация и възстановителното правосъдие. Фондацията планира да реализира поставените цели чрез три основни дейности. Първата е гражданско наблюдение на съдебната система чрез проучване на общественото мнение; проучване сред граждани, които са страни по дела; проучване сред представители на съдебната система и изпълнителната власт; работа във фокус групи. Събраната информация ще бъде анализирана и обобщена в Бяла книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система. Втората дейност е запознаването на целевите групи с алтернативните методи за разрешаване на правни спорове и подходите на възстановителното правосъдие. Последната дейност е осигуряването на публичност на проекта и безвъзмездната финансова помощ на ОП „Добро управление”.

Общите цели, които си поставя фондация „Х&Д Джендър Перспективи” с изпълнението на настоящия проекта са: осъществяване на граждански контрол и наблюдение върху работата на съдебната система, събиране и анализ на предложения за подобрения в съдебната система и насърчаване на съдебната медиация и възстановителното правосъдие.

Специфичните цели на проект „Гражданско участие за по-добра съдебна система” са:

  • Събиране на информация за общественото мнение чрез провеждането на проучване (интервюиране) сред жителите на общините Хасково, Димитровград, Ивайловград, Харманли и Свиленград по въпроси свъзрани с проблемите на съдебната система;
  • Събиране на информация по въпроси свъзрани с проблемните области в съдебната система чрез интервюиране на граждани, които са били страни по дела в Окръжен съд – Хасково и районните съдилища в Хасково, Димитровград, Ивайловград, Харманли и Свиленград;
  • Обработване, анализ и съпоставяне на информацията, събрана чрез интервюта на случайни граждани и граждани, които имат пряко наблюдение върху работата на съда;
  • Събиране на информация за пропуските и несъответствията и предложения за подобрения в съдебната система чрез анкетиране на представители на съдебната и изпълнителната власт – съдии, прокурори, следователи, полицаи, съдебни служители, юристи и др. от Хасковски съдебен район;
  • Изграждане на мрежа за наблюдение на съда и съдебната реформа с участието на активни представители на местните общности – представители на бизнеса, на етнически и религиозни общности, на неправителствения сектор, културни и читалищни дейци, неформални лидери, чужденци, които са трайно уседнали в региона;
  • Провеждане на изследване за дефицитите на съдебната система сред активните представители на местните общности чрез метода „фокус групи” и събиране на конкретни предложения за реформа в съдебната система;
  • Формулиране на основните пропуски в работата на съдебната система и отправяне на предложения за подобрения в нея след анализ на събраната по проекта информация, изготвянето на сравнителен анализ от работата на Мрежата за наблюдение на съда и фокус групите и обобщаването им в Бяла книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система;
  • Популяризиране на алтернативните методи за решаване на правни спорове чрез провеждане на информационни срещи в Хасково, Димитровград, Свиленград, Харманли и Ивайловград;
  • Насърчаване на съдебната медиация чрез предоставянето на безплатни консултации за граждани след насочване от съда или при самозаявяване;
  • Популяризиране на подходите на възстановителното правосъдие чрез провеждането на информационна кампания;
  • Повишаване капацитета на представителите на съдебната, изпълнителната и местната власт за използване на алтернативни методи за разрешаване на спорове и подходите на възстановителното правосъдие в практиката.

 

Дейност „Гражданско наблюдение”

В рамките на проекта фондацията осъществи гражданско наблюдение на съдебната система в Хасковски съдебен район. За всеки един от градовете с районен съд от Хасковски съдебен район (Хасково, Димитровград, Ивайловград, Харманли и Свиленград) беше назначен по един експерт (граждански наблюдател) от фондацията и още един експерт, отговарящ за гражданското наблюдение в Окръжен съд – Хасково. Гражданското наблюдение включваше използването на различни качествени и количествени методи за събиране на информация за съдебната система в България по отношение на продължителност на делата, брой провалили се дела, сътрудничество между съдебната и изпълнителната власт (полиция, следствие, прокуратура и съд), корупция, отношение на гражданите към съдебната система и др.

Първият метод, който използвахме в рамките на дейността,бе провеждането на допитване (полуструктурирана анкета) сред гражданите на посочените населени места. Допитването се проведе сред две групи граждани – контролна група (граждани, интервюирани на обществени места – по 75 лица за всеки град, за Хасково 150 лица) и експериментална група (по 25 лица, които са или са били страни по дела, разглеждани в съответния съд, интервюирани в сградата на съда). Допитването даде обратна връзка и оценка от страна на гражданите и бизнеса за взаимоотношенията им с органите на съдебната власт. Събраната информация от проведените допитвания беше обобщена и беше изготвен сравнителен анализ на събраната информация от контролната и експерименталната група и на данните събрани от експерименталните групи от районните съдилища и експерименталната група от Окръжен съд – Хаксово.

Гражданските наблюдатели отговаряха и за провеждането на 120 (по 20 за всеки наблюдател в неговия съдебен район) дълбочинни интервюта сред съдии, прокурори, съдебни служители, следователи, полицаи, юристи и др. Дълбочинните интервюта  представляваха инструментариум за обратна връзка и оценка от страна на експертите по въпросите на администрирането на съдебната власт и целяха събирането на информация за пропуските и несъответствията в съдебната система и законодателството, оценки за работата на съдебната система, чрез които се подпомага процеса на модернизация на системата и мониторинга на съдебната реформа и предложения за подобрения, пренасяне на добри практики и иновативни решения в съдебната система.

Друга част от гражданското наблюдение включваше изграждането на Мрежа за наблюдение на съда и съдебната реформа с участието на активни представители на местните общности – представители на бизнеса, на етнически и религиозни общности, НПО, културни и читалищни дейци, неформални лидери, чужденци и др. Мрежата има структури във всеки един от градовете, обхванати от проекта, като в Хасково функционират две структури. В нея се изследват дефицитите на съдебната система чрез дискусии във „фокус групи”. Всяка една от структурите на Мрежата в рамките на проекта проведе по 4 срещи по конкретни проблемни области от функционирането на съдебната система и съдебната реформа.

Дейност „Промотиране и прилагане на възстановителното правосъдие и медиация”

Втората дейност по проекта бе насочена към промотирането на възстановителното правосъдие и алтернативните методи за решаване на правни спорове. Към настоящия момент в глобален аспект наказанието е типичното, основно средство за реакция при извършване на престъпления. Съществува тенденция на разнообразяване и обогатяване на методите на съвременното наказателно-правно въздействие в борбата с престъпленията – т.нар. възстановително правосъдие. То цели да отговори в най-голяма степен на потребностите на пострадалия – материални, емоционални и социални, да подпомогне извършителя да осъзнае своята отговорност за стореното, да окаже реформиращо въздействие и превантивен ефект върху извършителя посредством реинтеграцията му в обществото, да окаже терапевтичен ефект върху отношенията между пострадалия и извършителя.

Въпреки доказания положителен ефект от използването на възстановителното правосъдие, то все още не намира широко приложение в страната ни. Ето защо чрез настоящата дейност, фондация „Х&Д Джендър Перспективи“ проведе широка информационна кампания на територията на област Хасково за популяризиране на възстановителното правосъдие и алтернативните методи за решаване на правни спорове. Във всеки един от градовете с районни съдилища в Хасковски съдебен район експерти към фондацията – медиатори провеждаха информационни срещи за запознаване на гражданите и бизнеса с възможностите за извънсъдебно разрешаване на следните спорове:

– търговски спорове – напр. по повод сключването или изпълнението на търговски сделки, или между съдружници;

– договорни спорове – напр. при договори за продажба, доставка, наем, заем, изработка, различни видове услуги;

– спорове за недвижими имоти – напр. при продажба, в случаи на съсобственост;

– семейни спорове – напр. за уреждане на отношенията във връзка с развод или продължаване на брака, отношенията между родителите и децата при развод и имуществените отношения между съпрузите;

– спорове между наследници – напр. за разпределяне на наследственото имущество;

– застрахователни спорове – между всички участници в застрахователното правоотношение, вкл. за договаряне на разумни частични обезщетения,трудови спорове – особено колективни, както и за уреждане на отношенията при прекратяване на трудово правоотношение;

– потребителски спорове – за неизпълнение, или некачествени стоки или услуги;

– при спорове във връзка със застрахователни обезщетения – напр. за договаряне на размера им;

– при непозволено увреждане – за договаряне на обезщетение за пострадалия и др.

В рамките на проекта бяха проведени 60 информационни срещи и бяха предоставени 190 безплатни консултации с медиатори.

Дейност „Осигуряване публичност на проекта”

Фондация „Х&Д Джендър Перспективи“ организара и проведе информационна кампания за популяризиране на проекта и в частност подходите на възстановителното правосъдие, насочена към различни групи от населението, с която повиши чувствителността по проблема в общността и създаде нагласи за по-широкото му използване. Кампанията обхвана следните няколко поддейности:

  1. В началото на проекта се проведоха 5 начални конференции с представители на местната власт, съда, полицията, прокуратурата, НПО и др. – по една в градовете Хасково, Димитровград, Свиленград, Харманли и Ивайловград. По време на началните конференции местните общности бяха запознати с проекта, планираните в него дейности и очаквани резултати.
  2. Бяха изготвени и разпространени в цяла област Хасково информационни материали, свързани с възстановителното правосъдие и медиацията.
  3. По време на изпълнението на проекта и най-вече във връзка с планираните информационни дейности, фондацията информира жителите на област Хасково за развитието на проекта и постигнатите резултати чрез публикации в медиите, поместванена актуална информация на фейсбук страницата на фондацията, както и на интернет сайта www.hdgender.eu, където беше създадена отделна секция за проекта.
  4. През последния месец от проекта се проведоха 5 конференции (по една в Хасково, Димитровград, Свиленград, Харманли и Ивайловград) за отчитане на резултатите от проекта и представяне на Бялата книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система.

Резултати от проведените проучвания

Проучване чрез пряко допитване на гражданите от област Хасково

Методология на проучването

Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” проведе анонимно допитване сред гражданите от Хасковски съдебен окръг, с което изследва доколко са запознати със съдебната система, каква е тяхната оценка за работата й и какво трябва да се реформира. Допитването се проведе сред 200 пълнолетни жители на съдебен район Хасково и 100 пълнолетни жители на всеки от останалите съдебните райони в Хасковски съдебен окръг (Димитровград, Харманли, Ивайловград и Свиленград) или общо 600 жители от общините в Хасковски съдебен окръг.

Участниците в допитванетоот всеки съдебен район бяха разделени на контролна (75 души, съответно 150 за Хасково) и експериментална (25 души, съответно 50 за Хасково) група. Участници в контролната група бяха граждани на съответните териториални единици, определени чрез използването на квотния метод на подбор. За всеки от съдебните райони подборът на участниците в допитването беше съобразен с демографската характеристика на населението по признаците пол, възраст и образование. Информация за демографската характеристика на населението е взета от официалния сайт на Националния статистически институт, а данните са актуални към 31.12.2016г. По отношение на образователната структура на област Хасково, данните са от преброяването на населението и жилищния фонд през 2011 г.

Участниците в експерименталната група бяха подбрани чрез стохастичния метод на подбор и са лица, които по време на проучването са били страни по дела в Окръжен съд Хасково или районните съдилища в Хасково, Димитровград, Свиленград, Ивайловград и Харманли и имат преки впечатления от работата на съдебната система.

Прякото допитване чрез попълване на анкетни карти се проведе в периода март – август 2018г.

Резултати от проучването

Резултатите от проведеното допитване чрез анкетни карти са структурирани в няколко раздела от настоящия анализ. Първо са обобщени данните, събрани от всички анкетни карти и е представен анализът им. Следваща глава от проучването представя съпоставка на информацията събрана от различните съдебни райони. След това е представен анализ на резултатите на контролната група (обикновени граждани) и експерименталната група (граждани, които са имали непосредствено участие в съдебни заседания и имат преки и актуални впечатления за работата на съда). Следва съпоставка на отговорите на онази част от експерименталната група, които са водили дела в районни съдилища и друга част, които са водили дела в Окръжен съд – Хасково.

Повече за резултатите може да откриете тук.

Дълбочинни интервюта с експерти от сектор „правосъдие”

Методология за провеждане на дълбочинните интервюта

Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” проведе 120 дълбочинни интервюта с работещите в или пряко със съдебната система (съдии, прокурори, съдебни служители, следователи, полицаи, юристи и др.) Дълбочинните интервюта представляват инструментариум за обратна връзка и оценка от страна на експертите по въпросите на администрирането на съдебната власт и целят събирането на информация за пропуските и несъответствията в съдебната система и законодателството, оценки за работата на съдебната система, чрез които се подпомага процеса на модернизация на системата и мониторинга на съдебната реформа и предложения за подобрения, пренасяне на добри практики и иновативни решения в съдебната система.

Подбор на респондентите

Участие в дълбочинните интервюта взеха по 20 лица от всеки съдебен район (Хасково, Димитровград, Свиленград, Ивайловград и Харманли) и още 20 лица от района на Окръжен съд – Хасково. Важно бе подлежащите на изследване лица да бъдат адекватен източник занабиране на информация за реформата в съдебната система. Това означава да бъдат достатъчно информирани, т.е. да притежават съответното знание, и в същото време да желаят, т.е. да се съгласят, да дадат своите мнения, като вземат участие в изследването. Подборът на респондентите беше направен на базата на професионалната им квалификация, но също така и на основание на събрана предварителна информация за познанията и ангажираността им по темите на съдебната реформа. Всеки от гражданските наблюдатели направи подбор на единиците на изследването в неговия съдебен район по предварително зададени критерии, след което изготви списък с избраните респонденти и резервен списък, в който ще бъдат включени имената на лица, които да заменят основните респонденти при отказ да участват в дълбочинното интервю.Критериите за подбор на респондентите са следните:

  • Професионална квалификация/ заемана длъжност:
    • Съдия;
    • Прокурор;
    • Следовател;
    • Разследващ полицай;
    • Адвокат;
    • Юрист;
    • Пробационен служител;
    • Съдебен администратор;
    • Служител на структура от съдебната система;
    • Журналист, работещ по темите, касаещи съдебната реформа.
    • Бивши служители на съдебната система.
  • Интерес към процесите в съдебната система и съдебната реформа.

Много важно бе при подбора на изследваните единици да се вземе под внимание интересът им към процесите в съдебната система и случващата се реформа в нея. Именно този интерес бе основание да предполагаме, че имат желание да се включат в дълбочинното интервю, както и че са достатъчно и в дълбочина запознати с процесите, мненията, оценките и политиките по отношение на реформата в съдебната система, от което следва, че вероятността да имат ясно дефинирана позиция по отделните въпроси е по-голяма.Основната цел при подбора на изследователските единици бе събирането на максимално голям брой гледни точки, интерпретации и индивидуални проекции по отношение на реформата в съдебната система.Дълбочинните интервюта се проведоха в периода март 2018 – октомври 2018г.

Резултати от съдебен район – Ивайловград

 

Проучването започна с въпроси, касаещи образованието по право. По-голямата част от интервюираните са на мнение, че образованието в България е на много ниско ниво и дават примери за впечатленията си по тази тема. Според тях трябва да има квоти за специалността „право”, както и за много други специалности. Един от респондентите в проучването направи аналогия между универитетските преподаватели по право, които имат хорариуми в няколко университета и е очевидно, че няма как да осъвместяват преподаването в толкова много и отдалечени населени места със здравната система, където се назначава даден специалист към определена болница, само за да може да се използва определена клинична пътека, а на практика специлаистът не работи в болницата. Голяма част от интервюираните са на мнение, че само в определени доказани университети трябва да се преподава право и завършващите студенти да са със специалност  юрист. Според един от респондентите в много професии е  добре да имаш познания в определени области на правото, поради което е полезно за студентите да преминават през определени юридически дисциплини без непременно да стават юристи. В обобщение всеобщото мнение е, че качеството на образование е много ниско и са малко завършващите, които имат реални познания по специалността и са мотивирани да се развиват.

По отношение на стажовете за студентите по право, повечето интервюирани са на мнение, че те трябва да са с продължителност около година и реално да се възлагат на стажантите дейности, които да извършват. Според един от респондентите и преди години, и сега на стажантите се гледа пренебрежително, а на магистратите не им се занимава да ги обучават и да им обясняват. Едно от интервюираните лица изрази мнение, че за да е по-продължителен стажа (1 година например) държавата трябва да поеме разходите за издръжка на тези стажанти. Това е дълъг период, в който те са ангажирани, а на практика не получават възнграждения. Друг коментар по темата беше свързан с това, че са нужни най-малко 5 години юридически стаж, за да може да се твърди, че юристите имат реални познания и подготовка и могат качествено да си изпълнават задълженията.

Идеята за разкриването на т.нар. „правни клиники” към универитетите, които предлагат специалност право среща всеобща подкрепа, като част от интервюираните споделят опасенията си, че тези структури могат да имат само комерсиална цел, без да дават реален практически опит на студентите.

По отношение на обученията в Националния институт по правосъдие (НИП) само едно от интервюираните лица изрази мнение и то се базира на личен опит, че обученията там са много полезни. Представителите на прокуратурата споделят, че не са посещавали обучения в НИП, а обученията, на които ходят са организирани от Главна прокуратура и са по теми, които са предварително определени (нямат възможност сами да предлагат по кои теми се нуждаят от обучение).

По отношение на обученията за полицаите огроманата част от респондентите са на мнение, че са недостатъчни и на ниско ниво. Респондент споделя, че преди време е имало редовни обучения на полицаите – веднъж седмично или веднъж месечно, които са се организирали от самите районни управления и лектори са били магистрати и др. специалисти. Сега подобни обучения няма и това се усеща и в качеството на работата на полицията. Според добре запознати с темата недостатъчните познания на полицаите по всички теми, по които работят, а те са много и от всякакво естество и липсата на профилиране на длъжностите, водят до събирането на негодни доказателства по делата, а това от своя страна води до несправедливо съдебно производство. Според един от респондентите голям проблем в полицията, особено в малките районни управления, е че за определени длъжности има само една щатна бройка и когато бъде назначен млад току-що завършил специалист, той няма до кого да се допита, от кого да почерпи опит. Липсата на приемственост и компрометирания подбор на кадри заедно с недостатъчната подготовка (6 месеца) на полицаите са сред основните проблеми в системата на МВР.

В много от проведените интервюта на преден план излиза нуждата от повече и по-качествени специалисти в различни области, които да работят в Ивайловград. Интервюираните представители на съдебната система споделят, че когато се обявяват конкурси за заемане на магистратски длъжности в Ивайловград, никой не проявява интерес и не кандидатства. Или тези, които кандидатстват, използват назначението в Ивайловград като трамплин за бъдещо кариерно развитие и още от самото начало са с идеята да не се задържат за дълго в града.

Част от въпросите в интервютата касаят възнагражденията на магистратите, административните служители в съдебната система, полицаите, вещите лица. Всички интервюирани са на мнение, че възнагражденията са справедливи и съответстват на натовареността и извършваната работа. Съпоставки бяха направени с възнагражденията за други длъжности, които в Ивайловград често са в размера на минималната работна заплата. Едно от интервюираните лица, служител на социалните служби с огорчение сподели, че в Ивайловград рядко има семейства, в които и двамата родители да работят. В града безработицата е голяма и много семейства едва преживяват. Това е причината и много млади хора да напускат града и селата в общината.

По отношение на вещите лица имаше коментари, че такива няма в Ивайловград и се налага експерти да пътуват от други градове, което оскъпява експертизата. Самите магистрати  не подкрепяха това твърдение. Мнението им беше, че ситуацията в Ивайловград е подобна на тази в цялата страна. Всички интервюирани са съгласни, че е необходимо да има психолог – външен специалист, който да оказва подкрепа на полицаите и служителите в други институции.

По темите, касаещи взаимодействието между институциите всички интервюирани без изключение са на мнение, че в Ивайловград институциите си сътрудничат добре и работят в партньорство, което в голяма степен се обуславя от личните контакти и малкия рамер на града. Принос за доброто сътрудничество има и ниската натовареност на институциите, което им позволява по-пълно и детайлно да проучат всеки казус, така че да се вземе обективно решение по него. Изключително впечатление прави огромната подкрепа към съда и прокуратурата в града, за които мненията са повече от положителни. Тези институции срещат широка подкрепа и одобрение както от представители на другите институции в града, така и на гражданите, което е в пълен противовес на общественото мнение тиражирано по медиите и ширещо се в страната.

В някои от интервютата е засегнат въпроса с полицейското насилие, на който всички интервюирани отговарят еднозначно. Според тях има насилие срещу полицаите, а не от страна на служителите на МВР, с което се парадира в медиите. В хода на проучването научихме за примери, когато престъпници заплашват полицаите, че ще подадат сигнал срещу тях, късат им пагоните, дори ги удрят. Общото мнение е, че служителите на МВР не са достаъчно защитени от закона и нямат възможност да упражняват свободно правомощията си, което води след себе си множество последствия като ниско доверие в институцията, недостатъчна резултатност от превантивните действия и високи нива на битова и др. престъпност.

Коментиран беше въпросът за безплатната правна помощ, която не е съвсем безплатна в определени случаи. По предварителна информация преди да започнем проучването, този въпрос беше много значим за обикновените хора, но в хода на интервютата се оказа, че ползвателите на безплатната правна помощ на всеки етап от изискването до разрешаването и предоставянето й са уведомявани, че ако загубят делото, ще се наложи да я заплатят. Друг е въпросът доколко те четат документите, които попълват и определенията на съда, които получават. По тази тема отговорите са в посока това, че е ангажимент на гражданите да са информирани и да се запознават в детайли с процедурите, които предприемат и документите, които попълват, а информацията е налична на много места.

По отношение на електронното правосъдие голяма част от интервюираните го подкрепят по принцип, но са на мнение, че страната ни все още не е готова за въвеждането му – нито като информационни системи и бази данни, нито като грамотност на населението за работа с компютър и по електронен път. Въпреки това все по-често в ежедневната си работа магистратите използват различни електронни регистри и услуги, които безспорно облекчават работата им и допринасят за бързината при обмяната на документи, спестяват разходи и т.н. Респондентите по-скоро си представят електронното правосъдие като постепенно въвеждане на различни електронни услуги и процедури.

Особено внимание по време на всички интервюта беше обърнато на бюджетирането на съдебната система. Понастоящем то следва т.нар. исторически принцип, съгласно който всяка година за структурите на съдебната система се отпускат средства, съответстващи на бюджета от предходната година с леко завишение (за да коригира инфлацията). В рамките на реформата се обсъждат варианти, при които формирането на бюджета на структурите да е свързано с определени резултати, които те постигат, да се включва местната общност в процеса на формиране и т.н. При представяне на тази информация повечето интервюирани изразиха мнение, че гражданите не са достатъчно компетентни, нямат информация за разходите, които има един съд, една прокуратура или един следствен отдел, поради което не е редно да взимат отношение по тези въпроси. Но имаше и такива, които подкрепят гражданското участие. От интервютата с магистрати стана ясно, че те са доволни от бюджетирането в съдебната система и са на мнение, че няма нужда от промени в тази посока. Обсъждането на бюджета на съдебната система неимоверно доведе до въпроса за гражданското участие и гражданския контрол над съдебната система. Дадени бяха примери с други съдебни системи, при които магистратите се избират с избори, така както се избират управляващите в България. Едно от интервюираните лица сподели, че подобен избор може да бъде полезен за съдебната ни система, стига той да касае чисто административните длъжности на високо ниво като председател на окръжен съд, окръжен прокурор и т.н. По отношение на редовите магистрати подобен избор по-скоро би представлявал предпоставка за влияние и компрометиране на независимостта им.

Повечето от респондентите в проучването са на мнение, че гражданите не са достатъчно компетентни, за да участват активно в „живота” на съдебната система, да участват във вземането на решения и ако има такова участие, то по-скоро ще бъде заплаха за независимостта на съдебната система. Обект на коментари по темата бе и институтът на съдебните заседатели. Според повечето участници в проучването съдебните заседатели са приемлив и добре регламентиран вариант за гражданско участие в съдебната система. Положително според тях е, че съдебните заседатели се избират от общинските съвети, което означава, че не са зависими от съдебната система и свободно могат да изразяват мнението си. Противно на широко разпространеното обществено мнение, че съдебните заседатели са „баби и дядовци”, които просто присъстват в съдебните заседания без да взимат активно участие и без да изразяват становище при вземането на решение, интервюираните в Ивайловград споделиха преките си наблюдения, които са в пълен противовес. Според тях съдебните заседатели в Ивайловград са местни личности с доказан авторитет и вършат работата си съвестно. Дори един от интервюираните адвокати сподели приятното си впечатление за случай, в който съдебен заседател подписал съдебното решение с особено мнение, противоречащо на мнението на съдията. Това му дало увереност, че все пак съдебните заседатели са активни, реално проследяват съдебния процес и имат свободата и отговорността да изразят мнението си на граждани.

Важна тема от проучването бе темата за корупцията. Почти всички интервюирани бяха запознати с процедурата за подаване на сигнал за корупция в тяхната институция. Бяха изразени мнения, че няма нужда да се създават специални закони, които да се борят с корупцията. Сега действащият наказателен кодекс добре регламентира този тип престъпления и проблемът не е в законодателството. Според един от респондентите самите граждани имат изключително голям толеранс към корупцията и за съжаление желаят да участват в нея. Коментари имаше и по отношение на това дали сигналите за корупция трябва да са анонимни. Голяма част от участниците в проучването са на мнение, че би било по-добре да са анонимни, независимо от рисковете, които крие тази промяна, а именно подаването на фалшиви сигнали с цел компрометиране и спиране на кариерното развитие. От друга страна сега държавата не успява да осигури адекватна защита на подаващите сигнали и рискът за саморазправа е съвсем реален, а като доказателство за това беше представена невъзможността на държавата да осигури защита на защитените свидетели. Респондентите подкрепят създаването на единен орган на национално ниво, който да разследва сигналите за корупция. Провеждането на разследването от отговорните институции на място, особено в малките населени места, където всички се познават, може да доведе до саморазправа и в крайна сметка страх у гражданите да подават такива сигнали.

По отношение на предоставянето на актуална информация за нововъведенията в съдебната система и институциите на местно ниво, интервюираните споделиха, че има информационни табла, на които при необходимост се поставят съобщения, актуална информация се публикува на сайтовете на съответните структури, правят се публикации в местния общински вестник, а до скоро и в общинското радио (което вече е закрито и много липсва на местната общност). Интервюираните магистрати разказаха, че в съдебната палата има постерминал за извършване на безкасови плащания.

По време на интервютата се обсъждаха и въпросите касаещи проучванията за съдебната система и публичния й образ. Като цяло проучвания като настоящото срещат недоверието на хората и често се изразяват негативни мнения за истинността и достоверността на събраната информация. Коментарите за образа на съдебната система бяха най-разнообразни: от това, че за съдебната система е важно да правораздава, а не да гради положителен имидж до това, че образът й се определя от работещите в нея.

Темата за достъпа до правосъдие на уязвими групи от обществото също бе част от проучването. В Ивайловград съдебната палата не е пригодена за лица с физически увреждания, въпреки, че многократно са искани средства за изграждането на рампа за инвалидни колички. Коментарите на магистратите по този въпрос бяха, че съдебната зала, в която се провеждат съдебните заседания, се намира на първия етаж, а за да се стигне до нея се изкачват само три стъпала. Но въпреки това, когато е необходимо, инвалидните колички се пренасят на ръка или самите магистрати излизат навън, за да свършат работата си. Като цяло разказаха, че това са единични случаи и не е чак толкова голям проблем за местната общност. По темата за центровете за безплатно консултиране на уязвими групи ивайловградчани не вярват, че такава структура може да бъде разкрита в техния град. Иначе приветстват идеята.

Всички интервюирани категорично са против закриването на съда в Ивайловград като най-често доводите са свързани с отдалечеността на района от другите общински центрове, планинския релеф, трудния достъп през зимата, а също така и фактът, че е района е граничен и е добре да има институции, които са отличителния белег на държавността.

Много от въпросите в интервютата са конкретни и специфични за съдебната система и реформата в нея и касаят съдийското самоуправление, конкурсите за магистрати, обученията за магистрати, предложения за законодателни промени в областта на детското правосъдие, възстановителното правосъдие, корупцията и др. Тези въпроси са задавани единствено на интервюираните лица с юридическо образование. От изказаните отговори прави впечатление, че юристите и магистратите на местно ниво не са добре запознати или в много случаи въобще не са запознати с готвените промени, с дебатите по линия на реформата в съдебната система, нямат информация, мнение или позиция по тези въпроси. Остава усещането, че реформата в съдебната система, не е нещо, което пряко ги вълнува или следят, а по-скоро са фокусирани върху ежедневната си работа. Остава неизяснено каква е причината за липсата на интерес към планираните промени, които пряко ги касаят. Най-общо обясненията могат да са в посока, че дори и да изразят мнение, то няма да бъде взето предвид или, че в съдебната система и въобще в сектор „правосъдие” има по-добри експерти, на които са делегирали да планират и реализират реформите.

Силно впечатление прави разграничението между ситуацията в столицата и в малките населени места. От всички проведени интервюта в Ивайловград, а и в цялата област, прави впечатление, че планираните реформи в съдебната система отчитат нуждите на големите градове и натоварените структури на съдебната система и не се релевантни на ситуацията и нуждите в малките населени места. В резултат на проучването се затвърждава впечатлението, че при планирането на реформите не се отчитат специфичните нужди на отделните съдилища, прокуратури и следствени отдели и особено на тези в малките и отдалечени населени места, а по-скоро изхождайки от ситуацията в София, се планират мерки и насоки за реформа. Съпротива среща например разликата във възнагражденията на новоназначени магистрати в София и в провинцията, което действа демотивиращо на магистратите да започват работа в малки населени места. Критики има по отношение на атестирането в съдебната система и методиката за определяне на натовареността на магистратите, която би следвало да отичта тежестта на разглежданите дела. Пример в тази посока е различното точкуване на предложението по чл.78а – административно наказание и на фона на това обвинителния акт. Действията и ангажираността на прокурора и при двете са еднакви или сходни, а разликата в точките е голяма.

Във връзка с отчетността в съдебната система магистратите от Ивайловград признават, че тя е необходима и в голямата си част е нужна, но нерядко от тях се изискават справки, които лесно могат да бъдат взети от информационните системи, в които въвеждат данни и са достъпни на национално ниво, без да се налага служители по места да се ангажират с изготвяне на справките. Коментари има и във връзка с проверките на инспектората към ВСС. Едно от интервюираните лица сподели, че е имало случай, в който проверяващ инспектор е бил некомпетентен, изисквал е информация, която не е съотносима към работата на съответната институция, държал се е неучтиво и е припирал да осъществи проверката за един ден, въпреки, че е командирован за седем дни. Това ясно показва на какво ниво са проверките в съдебната система и че има случаи, в които не само не подобряват качеството на работа на институциите, а напротив – затормозяват го. В споменатия случай проверката е протекла толкова небрежно, че дори в доклада от нея в голяма част от текста е фигурирало името на друга институция, която не е била обект на въпросната проверка. И тук идва мястото на въпроса за етичното поведение на магистратите. Всеобщото мнение на интервюираните в Ивайловград е, че местните магистрати спазват този кодекс, имат доверието на гражданите и прекрасен публичен образ, но далеч не така стоят нещата, когато става дума за магистрати на най-високо ниво включително и във Висшия съдебен съвет. Един от коментарите по линия на етичния кодекс за магистрати беше свързан с това, че има магистрати, които се ползват с доверието на гражданите и спазват кодекса за етично поведение, но това не е най-важното в тази професия – много по ценно е да имаш морал, а това се вижда само ако си вътре в системата и имаш преки наблюдения.

Магистратите в Ивайловград, а и в други градове от област Хасково по време на проучването изразиха неодобрението си по отношение на създаването на специализирани съдилища и прокуратури, които се ползват с привилегии и чиито служители имат право на много по-високи възнаграждения в сравнение с редовите магистрати. За тях това е ненужно, демотивиращо най-вече за работещите в малките населени места и създава неравнопоставеност в съсловието.

Засегнат беше и въпросът с командироването на магистрати. Местната практика показва, че командироването не е добър вариант за обезпечаването на града с магистрати. Командированите магистрати не се интересуват от работата си в Ивайловград, не са мотивирани да приключват делата, стараят се да ги отлагат във времето, не проследяват разследването и в крайна сметка от всичко изброено страда местното население.

Предмет на проучването бе и въпросът за начина, по който се избират членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС). По отношение на избора на т.нар. магистратска квота самите магистрати са с прекрасни впечатления. Последните промени и въвеждането на електронно гласуване много са помогнали за прозрачния и лишен от манипулации избор на членове на ВСС. Единствената забележка в тази посока е, че гласуващите задължително е трябвало да посочат 2 от 5 кандидата, като не им е оставена възможност да имат само един фаворит или да изразят неодобрението си към предложените кандидати. Но като цяло изборът на членове на ВСС от съдийската и прокурорската колегия е определян като прозрачен и даващ възможност на най-качествените и мотивирани кадри да влезнат в управлението на съдебната власт.

Съвсем противоположно е мнението по отношение на избора на членове от парламентарната квота на ВСС. Всички интервюирани са единодушни, че този избор е сериозна предпоставка за политическо влияние в съдебната система и на практика се получава точно това. Имащите по-преки впечатления изразиха мнение, че от парламентарната квота във ВСС влизат никому неизвестни със съмнителни професионални качества магистрати, които после са пасивни в работата си като членове на ВСС или работят единствено в посока прокарване на определени партийни интереси. Участниците в проучването са категорични, че парламентарната квота следва да бъде премахната.

Коментари имаше по отношение на липсата на колегия на следователите във ВСС, което според интервюираните е съвсем логично предвид допуснатата преди години грешка с отделянето им от дознателите и незначителните функции, които изпълняват към момента.

Коментирана беше и темата за продължителността на съдебните процеси. Магистратите изразиха мнение, че последните промени създават предпоставки за по-бързо правораздаване, но бързината не бива да е самоцел. Трябва да се взема предвид и нуждата от допълнителни проучвания и експертизи по определени дела и на първо място да се търси качеството на правораздаването. Предвид малката натовареност на съда и прокуратурата в Ивайловград, там по принцип няма забавяния по делата и последните промени в тази посока касаят по-скоро големите съдилища с голяма натовареност.

Обект на проучването беше предварителната полицейска проверка като етап от досъдебното производство. Според интервюираните предварителната полицейска проверка е изключително полезна, тя не нарушава ничии граждански права и в никакъв случай не бива да отпада. Друг  е въпросът за качеството на работата на полицаите, особено когато процесуални действия се извършват от редови полицаи. Често те са некомпетентни, не събират качествен доказателствен материал и това пречи на разследването и справедливото приключване на делото. Извършването на процесуални действия от редови полицаи се дължи на недостига на разследващи полицаи в системата на МВР (вършат работа, сходна с тази на следователите, а получават в пъти по-ниски възнаграждения). Недостига на разследващи полицаи може да бъде компенсиран със следователите, на които да се възлагат повече дела за разследване. Те са подготвени, квалифицирани и могат да провеждат процесуално-следствени действия, за разлика от редовите полицаи, за които тези действия са несвойствени.

Към юристите в допитването беше отправен и въпросът как може да се намали битовата престъпност като дребните кражби, телефонните измами и др. Сега голяма част от тези случаи, когато щетите са на малка стойност, се прекратяват поради маловажност. Така в обществото остава усещането за безнаказаност и се губи доверието в институциите. Изразените мнения по темата бяха разнообразни – от това, че законите в тази област са добри и нямат нужда от промени (всичко зависи от човешкия фактор) до предложения подобни дела да се гледат по съкратени процедури и за тях да се налагат административни наказания.

Един от въпросите в интервютата касаеше наказанието пробация. Част от интервюираните нямаха преки впечатления. Те предполагаха, че мярката „полагане на безвъзмезден труд” е много ефективна и изразяваха мнение, че осъдените с тази мярка лица трябва да са облечени с униформи, да работят на видими места, за да има назидателен и превантивен ефект това наказание. Не така мислеха интервюираните, които имат преки наблюдения и впечатления. За много от тях пробацията е ефективна само в определени случаи (най-вече при първо престъпление) и се явява по-добър вариант на наказание в сравнение с лишаването от свобода. За много от тях видимото полагане на обществено полезен труд е унизително наказание и може да има негативен ефект върху осъдените, особено в малкия град, където всички се познават. Изразено беше мнение, че самите обвиняеми и техните адвокати всячески се опитват да отклонят налагането на тази мярка.

Коментирана беше и темата за условията в местата за лишаване от свобода, които според интервюираните са унизителни и за работещите там, и за излежаващите присъди. Но магистратите увериха, че държавата полага усилия за модернизирането им.

По отношение на размерите на наказанията за различни видове престъпления има голямо разминаване в мненията на интервюираните. Адвокатите смятат, че размерите на накзанията са завишени и приветстват административните наказания. Магистратите са на мнение, че законодателството е добре регламентирано, а обикновените хора са на мнение, че наказанията са много занижени и не съответстват на тежестта на престъпленията.

Засегнат беше въпросът за грижата за пострадалите от престъпления и осъдените, които са изтърпяли присъдите си. Основните принципи на възстановителното правосъдие като идея срещнаха широка подкрепа сред интервюираните, но остана въпросът за това кой би следвало да ги прилага. Общото мнение е, че въстановителното правосъдие трябва да се прилага от държавата, защото гражданите нямат самосъзнание, че осъдените имат нужда от подкрепа, в много случаи дори по-голям от тази за потърпевшите. Много по-лесно за обществото е да заклейми едно осъдено лице, отколкото да подаде ръка и да му помогне при намирането на работа или създаването на среда на живот, различна от тази, която го е принудила да извършва престъпления.

Широка подкрепа сред интервюираните получи и медиацията, като много от тях изразиха мнение, че е добре да стане задължителна по някои дела като търговските спорове и бракоразводните дела. Същевременно отново бе поставен въпросът за липсата на специалисти, които да предоставят тази услуга и необходимостта от широкото й популяризиране, които към момента изглеждат неизпълними за Ивайловград.

Много от планираните в реформата мерки по линия на възстановителното правосъдие касаят децата извършители и/или свидетели на престъпления. По отношение на работата с деца, всички интервюирани са на мнение, че трябва да има специални обучения за всички, които в работата си имат досег с деца – полицаи, съдии, прокурори, служители в социални служби и др. Същевременно магистратите обясниха, че те рядко работят по дела за детско правосъдие и нямат необходимост от допълнителни обучения по тази тема.

 

Резултати от съдебен район – Харманли

 

Подобно на първата стратегическа цел от стратегията за реформа в съдебната система, и въпросниците за провеждане на дълбочинни интервюта започват с темата за образованието по право. За съжаление няма единомислие на интервюираните лица по този въпрос. Според една част трява държавата да въведе квоти за студентите по право, а правните факултети в някои университети (икономически, технически, аграрни и т.н) да бъдат закрити. Други смятат, че няма нужда от подобни мерки – пазарът сам отсява качествените от некачествените юристи. Но независимо от липсата на съгласие по този въпрос, всички интервюирани са на мнение, че е много ниско нивото на образованието по право. И най-често като причина за това посочват липсата на мотивация от страна на студентите да научават и да се развиват, а от друга – недостатъчните стажове и практически занимания. Всички респонденти са единодушни, че са необходими повече практически занимания и приветстват разкриването на т. нар. „правни клиники”, които студентите да посещават още от 3-4 курс на обучението си. Някои от интервюираните споделиха, че според тях е добре практическите занимания да се водят от реално практикуващи юристи – магистрати, адвокати и тн. По отношение на стажовете след завършване на специалността, повечето интервюирани споделят, че минават проформа – студентите идват в последния ден от стажа и искат само заверка без да са положили усилия и да са стажували наистина. Част от респондентите обръщат внимание и на това, че магистратите, адвокатите и другите специалисти, при които студентите стажуват нямат много време да отделят за обучението им, и за да е ефективен стажа трябва да се помисли и за тяхното финансово мотивиране или освобождаване от част от обичайната работа за периода, в който подготвят стажантите. Интересен е коментарът на един от респондентите, че самото съществуване на Националния институт по правосъдие (НИП) е доказателство, че образованието по право е на много ниско ниво. Според него, ако студентите получаваха достатъчно знания по време на следването си, нямаше да е необходимо отново да минават през обучения в НИП.

Следващите въпроси в интервютата касаеха обуенията за вече работещите в съдебната система и другите институции в сектор „правосъдие”. Засегната беше темата с обученията в НИП, през които минават магистратите. Макар НИП да среща широкото одобрение на работещите в съдебната система, все пак има и критични мнения. Те са свързани с това, че първоначалното обучение в НИП е много интензивно, дават се казуси и практика по тях и едва ли не представената практика се приема като единствената възможна и правилна. Сякаш се отнема възможността на магистратите да имат собствено мнение, собствена преценка, базирана на конкретиката и спецификата на конкретния казус. Друг коментар е свързан с това, че магистратите много често се позовават на чужда практика и направо „преписват” съдебни решения на техни колеги, които не винаги са релевантни на конкретното дело. Според въпросното интервюирано лице няма нищо страшно в това един магистрат да допусне грешка в отсъждането по делото, по-добре е да допусне такава грешка, отколкото механично да използва практиката на свои колеги.

Коментари имаше и за обученията, които НИП инициира за вече работещите магистрати. Според повечето респонденти, те са много полезни, особено в дистанционната им форма, но критики имаше по отношение на това, че от известно време се провеждат на ниво апелативни съдилища. Залите, в които се провеждат са малки, не се събират всички желаещи, има много хора и няма възможност всеки да изкаже мнение или да зададе въпрос към лекторите. Освен това темите на обученията се спускат от НИП без значение какви са специфичните нужди на обучаваните. Преди практиката е била тези обучения да се провеждат на ниво окръжни съдилища, темите на обученията да се определят на базата на заявки от страна на местните магистрати и да се канят лектори от НИП. Именно този вариант е определян като по-полезен и работещ. Част от интервюираните лица бяха запитани дали са необходими специални обучения за ръководителите на структурите в съдебната система. Всички бяха единодушни, че подобни обучения са полезни. По време на дълбочинните интервюта беше разгледан и въпросът за обученията, свързани с практиката на Европейския съд за правата на човека. Понастоящем през такива обучения минават най-вече магистратите. Повечето интервюирани подкрепиха предложението през такива обучения да преминават и служителите на МВР, разследващите полицаи, разследващите към агенция „Митници”, служителите на ДАНС, като най-често изхождаха от презумпцията, че всяко обучение е полезно. Според други обаче би следвало националното ни законодателство да е приравнено с европейското, поради което подобни обучения се явяват ненужни. Един от респондентите изрази мнение, че трябва да се търси персонална отговорност от лицата, заради чиито грешки държавата ни е осъждана в ЕСПЧ. Това значително ще намали осъдителните присъди за България и ще направи всички магистрати и държавни служители бдителни в работата си по отношение спазването на правата на човека.

По отношение на обученията за полицаи и разследващи полицаи, всички интервюирани са единодушни, че са недостатъчни. Според тях продължителността на първоначалните обучения е малка, полицаите започват работа с оскъдна подготовка, налага им се да се учат в движение, което много ги стресира, защото работата им е отговорна. Последващите обучения, които се провеждат регулярно са напълно безмислени дотолкова доколкото се провеждат проформа и не съответстват на дефицитите на обучаваните. Според участниците в проучването положението с обученията на разследващите полицаи е още по-лошо. Много от тях на практика не минават никакви обучения (макар да има предвидени такива), а директно започват работа, като се смята, че щом са юристи, значи са добре подготвени. Критично е положението в онези градове, където има само по един разследващ полицай и когато е новоназначен, той няма от кого да се учи и да черпи практически опит. Коментари имаше по отношение на приетите промени в закона, които позволяват обикновени полицаи да извършват процесуално-следствени действия, при положение, че те никога не са обучавани и подготвяни за това. Това води до лошо събран доказателствен материал и затруднения в хода на делото. Едно от интервюираните лица сподели, че няма никакъв смисъл да се обучават разследващите полицаи, ако не бъде разширен обхвата на правомощията им, да имат оперативна самостоятелност, да знаят какво правят и да носят отговорност за действията си. Според същото лице сега разледващите полицаи са изцяло завивими от прокурорите и не могат да вземат елементарни решения сами.

Следващата част от въпросите в интервютата касаят възнагражденията в съдебната система. По отношение на възнагражденията на магистратите, онази част от интервюираните, които имат поглед, са на мнение, че не е справедлив начинът, по който се формират, защото не се отчита в достатъчна степен натовареността. Също така магистратите в окръжните структури получават по-високи от тези в районните, а в апелативните са още по-високи. А най-голям обем работа се извършва в районните структури. Вярно е, че в по-горните инстанции отговорността е по-голяма, сложността на делата е по-голяма, но все пак има неравнопоставеност във възнагражденията, която не е справедлива. Когато става въпрос за възнагражденията на административния и технически персонал в съдебната система, повечето са намнения, че възнагражденията са нормални, а на обикновените хора им изглеждат високи, защото в другите сектори са много ниски заплатите. Имаше едно единствено мнение на интервюирано лице, което твърдеше, че възнагражденията на административния персонал са неприлично високи на фона на работата, която извършва.

Специално внимание във въпросника за дълбочинното интервю беше отделено на възнагражденията за вещите лица, тъй като този въпрос широко се дискутира на национално ниво. По този въпрос всички респонденти бяха единодушни, че възнагражденията им съответстват на работата им и самите вещи лица имат механизми, по които да изискват по-големи възнаграждения, ако обема на работата им е бил по-голям.

По време на разговорите с участниците в дълбочинните интервюта беше обърнато внимание на въпроса за условията на труд. Като обобщение може да се каже, че всички интервюирани са на мнение, че условията и материалната база в съдебната система са на много добро ниво, а в противовес на това условията за работа в полицията са почти унизителни. Материалната база там е много остаряла, мебелите и оборудването – също, полицаите работят по 4-5 души в една стая и провеждат разговори с граждани в тези общи помещения, нямат подходящо отопление през зимата и охлаждане през лятото, и най-вече няма достатъчно компютри, на които да работят.

Широко застъпена в интервютата е темата за корупцията. В голямата си част интервюираните споделят сходни мнения и впечатления. За повечето от тях съвсем логично е сигналите за корупция в съдебната система да се разследват от ИВСС. Ако разследването се води от други органи извън съдебната система, това ще представлява предпоставка за влияние. По отношение на създаването на единен централен орган за разследване на сигналите за корупция в държавата, интервюираните са с разнопосочни мнения. На този въпрос едно от интервюираните лица продължи разсъжденията си в посока образа на прокуратурата в България, която все не случва на добър главен прокурор и това реално спъва работата й. Новият закон за корупцията явно не среща голямо одобрение от експертите на местно ниво в Харманли, защото повечето гледат с недоверие на него и са на мнение, че трябват реални действия в борбата с корупцията, а не нови закони.

Разнопосочни са мненията и по отношение на това дали сигналите за корупция да са анонимни или не. Единодушие има по въпроса за използването на сигнали за корупция с цел възпиране на кариерното развитие – всички интервюирани са на мнение, че това реално се случва. От проведените интервюта стана ясно, че всички съдии в Харманли са разследвани за корупция, че по време на разследването не са имали възможност в пълен обем да изпълняват служебните си задължения, поради което би било добре в такива ситуации да имат възможност да ползват отпуск.

По въпроса за корупцията, един от интервюираните магистрати сподели лични впечатления. По негово мнение адвокатите, които опосредстват контактите между магистратите и гражданите, често злоупотребяват с ширещото се в обществото мнение, че съдебната система е корумпирана. Разказа опасенията си, че адвокати казват на клиентите си, че съдията или прокурора е поискал подкуп и взимат пари от хората, които задържат за себе си.

С интервюираните лица беше обсъден и въпросът за формирането на бюджета  на съдебната система. По-голямата част от тях не знаеха как се случва на практика бюджетирането и споделиха, че това не ги интересува. Останалата част бяха запознати с историческия принцип на формиране на бюджета и имаше два коментара относно него. Първият беше, че би било добре да има по-голяма децентрализация в това отношение и да се чува думата на гражданите на местните общности, които да правят предложения за промени или ремонти на материалната база, които да съответстват на нуждите им. Другият коментар беше свързан с това, че бюджета на съдебната система се предлага централизирано от ВСС и се одобрява от Народното събрание на практика без право на коментар.

Следваща част от интервютата обхващаше темите за достъпа до информация на гражданите и възможностите им за взаимодействие. Основната част от интервюираните лица обясниха, че когато има някаква промяна, те уведомяват гражданите устно за нея, в хода на обичайната си работа с тях. Един от респондентите се задълбочи в размислите си по въпроса и изрази мнение, че като цяло българските институции не са твърде проактивни да уведомяват гражданите. По-скоро гражданите трябва да се интересуват и да следят сами. Същият респондент обърна внимание, че в определени области има организации или специалист, които насочват хората и им дават актуална информация по проблемите, които ги вълнуват.

Голяма част от интервюираните лица разказаха, че в техните институции се поставят съобщение на информационни табла, а там където има електронни страници, се публикува информация на тях. Едно от интервюираните лица си спомни, че преди години магистратите са изнасяли лекции по предприятия, училища – за кодекса на труда, за семейния кодекс и др., а сега дори листовки не се разпространяват.

По отношение на взаимодействието на гражданите с институциите и в частност съдебната система и възможността им за влияние, почти всички респонденти бяха на мнение, че взаимодействието трябва да е само по линия на обичайната работа на съответната институция и не бива да се допуска влияние от страна на гражданите. Аргументите в подкрепа на тази теза бяха свързани с това, че често гражданите са неграмотни по конкретни специфични теми, понякога общественото мнение е несъвместимо с нашето право или с международното право. Все пак някои респонденти представиха подаването на сигнали за нередности и референдумите като възможни варианти за правомерно влияние от страна на гражданите. Значима част от интервюираните обърнаха специално внимание на отговорността на гражданите, когато са станали свидетели на престъпление, да участват като свидетели в съдебното производство – така наистинаще са от полза за съдебната система.

Следващата група от въпроси в дълбочинните интервюта засягаха образа на съдебната система и социологическите проучвания по темата. Всички интервюирани бяха единодушни, че образът на съдебната система е негативен. Те даваха най-различни обяснения за това. Според един от респондентите българите нямат доверие в институциите по принцип и затова нямат доверие и в съдебната система. Според друг респондент има дребни неща в структурирането на работата на съда, които дразнят хората. Един такъв пример е насрочването на няколко дела в един и същи час. Така на участниците в последното насрочено дело за съответния час им се налага да чакат по 2-3 часа докато влезнат в съдебната зала и това много ги разочарова.

Голяма част от респондентите обясняваха, че негативния образ на съдебната система се дължи на различнта практика на различните съдилища. Това мнение беше най-широко застъпено сред служителите на МВР, но не само. Различната съдебна практика дава възможност за почти еднакви престъпления наказанията да варират в широк диапазон. Така гражданите остават с впечатлението, че няма справедливост.

Добра практика, която сподели съдия от районния съд в Харманли е практиката еднотипните дела да се обсъждат на общите събрания на съдиите с цел уеднаквяване на съдебната практика на ниво районен съд. Според интервюирания съдия това е пътят към спечелването на доверието на гражданите.

Интересно обяснение на един от интервюираните за ниското доверие към съдебната система е, че много от съдиите не търсят справедливостта в решенията си:

„Те забравят, че правосъдието не е замеряне с членове и алинеи, не е неразбираемо за хората говорене, зад което те често пъти крият неувереност или некомпетентност, но по този начин губят възможността посланията им да стигнат до хората. Защото целта на правото е справедливостта, и когато националният закон не може да даде такава справедливост, то прилагайки пряко конституцията и международните договори, съдиите в процеса на правораздаването могат да търсят и да намерят справедливия баланс между конкуриращи се права, между индивидуални права и обществен интерес, между тези конкуриращи се ценности, заради които съществува правото.Това не се прави. Българският съдия предпочита по-лесното – да хване една норма, без да търси нейния дух, без да търси нейния дълбок смисъл, нейното специфично прилагане към всеки казус в живота. Има едно бягство от творческото начало в правораздаването. По-лесно е да хванеш правната норма и да набуташ много по-шарения, ръбест, многообразен, многоъгълен житейски казус, без да отчиташ неговите специфики. Напротив – нивото за напреднали, „майсторлъка”, изкуството на правото е така даприложиш правната норма, че да й вдъхнеш живот, справедливост, човещина. И хората съвсем интуитивно усещат, че спаведливост няма. Това може да се промени на първо място в обучението, след това – в избора на мъдри, справедливи съдии на ключови места, които да възпроизвеждат своя манталитет.”

Предложения по темата с подобряването на имиджа на съдебната система бяха свързани с провеждането на информационна кампания от магистрати за представяне на същността на работата им пред обикновените граждани.

По отношение на проучванията в съдебната система нито едно от интервюираните лица нямаше конкретни впечатления.

Темата за достъпа до правосъдие беше обсъдена и чрез въпросите касаещи безплатната правна помощ. От събраните резултати става ясно, че сред експертите няма единодушие по темата. Някои смятат, че изобщо не трябва да има безплатна правна помощ, според други трябва да има най-вече за непълнолетни лица или други уязвими групи. Всички са единодушни обаче, че по наказателни дела, в които дадено лице е осъдено, то следва да си заплати служебната защита. Единодушие имаше и по отношение на това, че всички, които имат намерение да ползват безплатна правна помощ, следва добре да са запознати, че ако не спечелят делото, ще трябва да заплатят адвокатския хонорар. Коментари имаше и във връзка с това, че някои адвокати злоупотребяват с тази възможност и съветват клиентите си да подават документи за тази безплатна процедура, а в молбите си до съда да посочват техните имена като предпочитан служебен защитник.

По отношение на регионалните центрове за безплатно консултиране към адвокатските колегии, всички приветстват съществуването им и желаят увеличаване на броя градове, в които са разкрити. Един от респондентите предложи студентите от правните клиники да предоставят безплатни консултации на гражданите.

Предмет на интервютата, съответстващ на стратегията за реформа в съдебната система, е и електронното правосъдие. Повечето интервюирани одобряват въвеждането му. Голяма част от предложенията в тази посока са за създаване на база данни, която да се ползва от съда, прокуратурата, полицията, пробационните служби с различни нива на достъп до информация съобразно длъжността. Това много би облекчило работата на институциите. Част от интервюираните споделят своя горчив опит по отношение на електронните регисти и услуги, които към момента не са достатъчно ефективни и затрудняват работата на служителите, защото се налага да правят електронна версия на хартиените документи.

По време на интервютата беше коментиран въпросът за конкурсите за назначения на магистрати. Повечето респонденти нямаха наблюдения по темата, но някои изразиха мнение, че вероятно има възможност за злоупотреби, след като в съдебната система постъпват некачествени кадри. Едно от интервюираните лица обърна специално внимание на т.нар. „кариерен туризъм” – практиката лица да кандидатстват за магистратски длъжности във всичките 26 области или за всички свободни позиции с нагласата да влезнат в системата и след време да се преместят в структурата, която от самото начало предпочитат. В тези случаи те биват назначени обикновено в някой малък град, където не се стараят особено, защото нямат намерения да се задържат дълго там. Друг коментар по темата беше, че по отношение на конкурсите за магистрати съдебната система се е капсулирала, защото едни и същи лица участват в комисиите. Според респондентът трябва в комисиите да се включват различни магистрати на ротационен принцип. Друг респондент сподели, че е участвал в такъв конкурс и един от зададените към него въпроси бил толкова подвеждащ, че буквално скарал членовете на комисията. Цитат от неговото мнение:

„За мен тези конкурси са по принцип грешна постановка. Примерно той е бил съдия във ВКС, но иска към края на кариерата си преди пенсиониране да се премести на по-ниска длъжност в малък по-ненатоварен съд, а трябва да явява на конкурс за нея. Преди 9 септември хората са го били измислили. Тогава е имало коронни съдии. Това на практика означава да получиш статут на несменяемост и не могат да те уволнят. За да станеш примерно прокурор в ОП, трябва да имаш стаж 8 години в РП. И ние правим списък на тези, които са районни прокурори и районни съдии и са направили необходимите години. И се пенсионира някой в ОС, хващат първия в списъка: „Г-н Петров, вие имате стаж, искате ли да станете съдия в ОС, примерно в Монтана или Враца?” Той казва „Не искам, далече ми е, не мога.” Добре, минаваме към следващия… и т.н. Какви са тия тъпи конкурси? Както примерно правят конкурси за районен прокурор или съдия. Имало пет бройки. Защо правите за 5 бройки, направете за 15. Защото междувременно някой може да се откаже или да се премести и т.н. Ами използвайте останалите в списъка, стига да имат над един минимален брой точки. Ето в Харманли има две свободни места за прокурори, но не назначават, защото нямало обявен конкурс.“

По въпроса за атестирането в съдебната система, всички интервюирани изразиха задоволството си от процедурите. Имаше само две предложения за промени. Първото е атестациите да се провеждат на местно ниво с участието на комисията КАК към ВСС с презумпцията, че административния ръководител най-добре познава работата на кадрите си, а комисията ще гарантира безпристрастност на оценката. Другото е да не се абсолютизира спазването на сроковете за разглеждане на делата за сметка на качеството на съдебния акт или на търсенето на обективната истина.

Следващ въпрос от дълбочинното интервю касаеше кодекса за етично поведение на магистратите. Повечето интервюирани изразиха мнение, че кодекса се спазва, особено в малките градове като Харманли, където хората се познават, имат близки и роднини, и лошия образ би рефлектирал и върху тях. Освен това възмножността да те заснемат или запишат докато се държиш неетично, а после и да ти потърсят отговорност за това поведенеие, има възпиращо действие за магистратите и всички държавни служители.

Обсъдена беше и темата за въведения механизъм за измерване на тежестта на делата и преписките. Коментарите направиха само запознатите с механизма, като най-често те бяха в посока, че не може да има абсолютна обективност и изначално е невъзможно този механизъм да работи добре и да дава реална оценка за работата на магистратите, защото на пръв поглед еднакви дела могат да протекат по коренно различен начин.

Специално внимание беше обърнато и на отчитането на структурите в съдебната система. Всички респонденти бяха единодушни, че отчетите, които се изготвят са напълно ненужни. Те съдържат цифри, които не говорят нищо на гражданите, а и никой не чете тези отчети. Или трябва да се пишат на по-досъпен език, или изцяло да отпаднат. Според участниците в интервютата е добре да има вътрешна отчетност, но публикуването на отчети за гражданите по никакъв начин не допринася за отчетността на съдебната система. Един от респондентите обърна внимание, че онази част от информацията по делата, която е важна за обикновените хора е достъпна на сайтовете на съответните институции и всеки може сам да си направи справка, ако има желание и интерес.

По отношение на командироването на магистрати, нито един от участниците в дълбочинните интервюта от Харманли не се възпротиви срещу него.

Предмет на интервютата беше и изборът на членове на ВСС от парламентарната квота. Голяма част от респондентите са против този избор, но в хода на разговора стана ясно, че някои от тях не са запознати с процедурата, а дори има имаше лица, които си мислеха, че се избират политици (не магистрати) от парламента, които стават членове на ВСС. Само две от интервюираните лица вникнаха в дълбочина и разсъждаваха по въпроса. Мнението на едното беше, че съдебната власт е зависима за съжаление. Това й пречи да бъде коректив на изпълнителната власт, да съблюдава спазването на принципите на правовата държава, да се бори с престъпността. Според същия респондент в най-голяма степен на частни интереси е подчинена прокуратурата.

Мнението на другото лице беше, че изборът на членове на ВСС от парламентарната квота не е проблемът на съдебната ни система. Все пак веднъж избрани, членовете на ВСС не могат да бъдат свалени, което им дава възможност да са независими. Истинският проблем на съдебната система е, че тя се нуждае от преструктуриране. „В по-голямата част от света под „съдебна система” се разбира само съдът. Прокуратурата и следствието са отвън. В целия бял свят главният прокурор примерно в Германия е заместник министър на правосъдието. В Щатите е нещо подобно. Никой не смята, че това е някакво огромно нарушение на правата. За да бъде всичко нормално, трябва ВСС да отговаря само за съдебната система, но и тогава трябва да има форма на обществен контрол. Общественият контрол идва чрез парламента. Ако направите сметка, всички скандали във ВСС са свързани с хора, избрани от професионалната квота. Няма скандал, свързан с човек, избран от парламентарната квота. Смяна в Конституцията трябва и за да се извадят следствието и прокуратурата от съдебната система. Ако искаме. Ако не искаме – продължаваме в същия дух.”

Друго мнение по темата беше, че държавата и в частност съдебната ни система, е добре структурирана. Но проблемът е в хората. Трябва изцяло да се сменат хората по високите етажи на властта, за да има реална промяна в държавата ни.

Следваща тема в дълбочинните интервюта е темата за пробацията. По-голямата част от интервюираните са на мнение, че тази мярка не е ефективна. Като причини за това посочват от една страна налагането само на първите две мерки, предвидени в закона (подписка и беседи с пробационен служител). Адвокат споделя, че клиентите му предпочитат пробацията пред условната присъда, защото при условната присъда трябва много повече да се съобразяват. Част от респондентите, които са по-запознати с мярката са на мнение, че неефективността й се дължи на факта, че този тип наказание се постановява независимо от броя на рецидивите. Те напомнят за възможността, която дава законодателството ни, по искане на съда да се изготвят предсъдебни доклади кои мерки са подходящи за даденото лице. Според един от респондентите тези доклади ще са полезни, само ако лицето има рецидиви, но като цяло повечето интервюирани са на мнение, че тези доклади само ще забавят правораздаването.

По отношение на обществено полезния труд като едно от възможните наказания, които изтърпяват осъдените на пробация, почти всички респондети са на мнение, че това е най-добре работещата мярка, а превантивния й ефект ще се засили, ако осъдените лица полагат труд на обществени места, облечени със специални униформи. Само двама респонденти определят видимия труд като унизително наказание.

По време на интервютата беше обърнато внимание и на условията в местата за лишаване от свобода, като почти всички бяха на мнение, че са лоши, дори унизителни. Част от респондентите изразиха мнение, че затворите ни са пренаселени, но все пак там условията са по-добри в сравнение с арестите, където са буквално унизителни.

Обсъдена беше и темата за мерките, които държавата предприема за ресоциализация на осъдените. По този въпрос всички бяха единодушни, че държавата не прави почти нищо. Има разписани правила и мерки, но те не се изпълняват реално. Една от интервюираните си спомни като добра практика посещенията на свещеник в един от затворите и пряката му работа с осъдените лица, което се оказвало работещо. Всъщност нейното предложение за промяна е свързано с допускането на повече НПО и граждански или религиозни организации в затворите, които реално да изпълняват мерки, подкрепящи осъдените.

По-голямата част от интервюираните лица са на мнение, че трябва да има определени съдии, прокурори, адвокати и т.н., които да работят по дела свързани с детското правосъдие. Те най-често изгождат от презумпцията, че децата са уязвима група и подходът към тях трябва да е специален. Според малка част от респондентите провеждането на обучения с всички, които работят с деца е напълно достатъчно, за да се откликне на нуждите им. Особено в по-малките градове, където институциите нямат ресурс да откриват специални щатни бройки за специалисти, работещи с деца.

Ето и коментар на едно от интервюираните лица: „Според мен в България 60% от делата са за изхвърляне. В смисъл, че не са за дела. Например дело за 5 евро, или че поредната циганка се закачила за ел-инсталацията и започваме производство, че дело, че сключваме споразумение и еееееее….

!!! Идея: едно време, като студенти, това го говорехме. В България съществуват административни нарушения и престъпления. Няма го средното положение – казва се „простъпка” – не е престъпление, защото е малко, но не е и административно нарушение. Примерно тази циганка, която се е закачила за електрическата мрежа. По-голямо е от  административно нарушение, но да влачиш цялата история като дело е почти безсмислено. Простъпката е нещо, което се осъществява почти по административен ред, приключва бързо, точно и ясно. Ако трябва да се нарече специален орган, или прокуратурата да го прави, или съдът, в определени случаи. Вместо да си играем по някакви други процедури, направи й нещо – например да е общественополезен труд, – нещо, което става бързо и не е толкова тежко административно.”

Следващата група въпроси касаят предварителните полицейски проверки. Всички интервюирани са на мнение, че те са полезни, но към момента не са ефективни, защото полицаите не са добре обучени да ги извършват.

Коментар по въпроса: „Предварителната полицейска проверка не трябва да отпада, но трябва да се промени нейното процесуално значение. Там, когато е срещу неизвестен извършител, най-напред няма нужда да се прави предварителна полицейска проверка и след това досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Достатъчно е – даваш му срок 10 или 12 дни за проверка и след като се разкрие извършителя, има процесуална стойност. Полицейските органи ще трябва да работят по-качествено и разтоварваме разследващите полицаи сигурно от 60-70% от техните дела. Не трябва да е като сега – отишли, откраднали пет кокошки, отишли, снели обяснения – на всичко отгоре и за гражданите ще е по-добре: той ще го разпита на място, ще го приключи и ще го приложи, а сега един полицай да пише обяснение, след това го вика разследващия полицай… Луда работа.”

По отношение на сроковете за гледане на едно дело отново всички са единодушни, че бързината не бива да е за сметка на качеството.

Коментирана беше и темата за преструктурирането на съдебната система. Следствието е ефективно според повечето от респондентите, но заедно с прокуратурата трябва да излезне от сдебната система, макар че това ще е предпоставка за влияние. Иначе следователите трябва да гледат повече дела.

Почти всички интервюирани одобряват идеята към всяко районно да има психолог. Излезе предложение дори да се раздават ваучери за психолог на всеки служител на МВР, той да ползва ваучерите в частните практики, а атестации и преназначаване да стават с участието на психолог от системата. По отношение на полицейската сила и насилие, всички респонденти са единодушни, че са напълно оправдани. Коментар има единствено по линия на задържането за 72 часа, което можело да се обжалва.

От извлечената от проучването информация става ясно, че липсва единомислие по отношение на това нуждаем ли се от нов НК или трябва да променим настоящия.

По отношение на ситуацията в Ивайловград всички са за закриване на съда, прокуратурата и полицията и разкриването на поделения към инстиуциите в съседни градове (Свиленград например), в които специалистите идват в определени дни по график.

Темата за възстановителното правосъдие и медиацията е изключително важна за целия проект и тя беше широко застъпена в дълбочинните интервюта. Единици бяха интервюираните лица, които имаха представа какво представлява възстановителното правосъдие. След кратко разяснение повечето одобряваха подходите му. Един от респондентите сподели, че според него трябва да се запази концепцията децата до 14-годишна възраст да не носят наказателна отговорност и за тях да се развива възстановителното правосъдие.

По въпроса за медиацията мненията бяха диаметрално противоположни. Едната част от интервюираните споделяха крайно отрицателното си мнение за процедурата, базирано на лични впечатления. Друга част изразяваха подкрепа за медиацията и обясняваха недостатъчното й разпространение в България с желанието на спорещите страни да се съдят, наказват, надиграват и да водят дела на инат. Излязоха предложения медиацията и възстановителното правосъдие да намерят място в гражданското право.

 

Резултати от съдебен район – Свиленград

 

Провеждането на дълбочинните интервюта започна с изследване на въпроса за нивото на образованието по право в България. Разискването на тази тема извади на показ разнопосочните мнения на специалистите от съдебен район Свиленград. Въпреки, че всички са единодушни, че нивото на образованието по право е много ниско, предложенията за промяна са най-разнообразни: от въвеждане на квотен принцип за специалността на национално ниво и закриването на специалниостта в университети, в които не се преподават хуманитарни науки, до промяна на формата на обучение (да отпадне задочната). Повечето респонденти са на мнение, че трябва да се акцентира въру практическата насоченост на образованието, да има повече упражнения за студентите, да се подобрят стажовете. Едно от предложенията в тази посока е в студентската книжка да се попълва информация какво реално е извършил стажанта по време на стажа, така че да може после този стаж да се използва за доказването на специфичен опит при кандидатстване за работа. Друго мнение беше свързано с това, че много по-полезно би било, ако стажа се провежда на едно единствено място – така студента ще придобие познания в дълбочина в съответната област. Голяма част от интервюираните лица не бяха запознати какво представляват правните клиники и гледаха с недоверие на тях. Но все пак практическите упражнения за студентите срещаха подкрепата на респондентите, независимо под каква форма се провеждат.

Интервютата продължиха с коментари по отношение на обученията в Националния институт по правосъдие, които като цяло срещат голяма подкрепа и одобрение. Въпреки това имаше няколко негативни коментари във връзка с тях, а именно, че в НИП „стерилизират” юристите и те губят способността си да са гъвкави, че обученията са щамповани и лесно се разпознава, кой е обучаван там (в негативния смисъл), че обученията там са въз основа на практиката на съдебните институции в София и не засягат практиката в страната.

Много коментари имаше и във връзка с обученията на полицаите и най-вече на разследващите полицаи, които по мнението на абсолютно всички интервюирани са крайно недостатъчни и неефективни по начина, по който се провеждат към момента. Респондентите споделиха впечатления, че служителите на МВР са  много неподготвени, което затруднява цялото правораздаване, защото то започва с тяхната работа – досъдебното производство.

Поставен за разискване беше и въпросът за обученията свързани с практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Повечето интервюирани бяха на мнение, че подобни обучения ще са полезни за всички работещи в сектор правосъдие, но те изхождаха най-вече от презумцията, че всички обучения са полезни по един или друг начин.

След изследване на въпросите касаещи образованието и обученията за работещите в сектор правосъдие, дълбочинните интервюта продължиха с проучване на удовлетвореността на работещите в сектора по отношение на атестирането, условията на труд и възнагражденията. Голяма част от интервюираните не са доволни от атестирането си и според тях е субективно, зависещо от атестиращия. По отношение на въведения механизъм за измерване на натовареността на магистратите всички бяха единодушни, че не дава реалистична информация.

Цитат: „В системата, в която се отразява ежедневната работа УИС има много пропуски. Работата на следователя е не само по документи, каквато е тази на прокурора, в следователската работа не се отчита запознаването и анализа на събраните материали. Не е включено при атестирането и работата с класифицирани документи. В повечето случаи тези две категории дейности отнемат голяма част от времето на следователя, а не са отразени в отчетните документи, които пък от своя страна са основа на атестацията. Атестирането е по скоро субективно, отколкото обективно. Броя на делата, не определя свършената работа. Натовареността не би следвало да се отчита в цифри и брой дела. Статистическото отразяване на тежестта не може да даде реална и достоверна информация за натовареността. Пак казвам в тази по скоро статистическа форма не е отразена работата, която магистрата върши до достигане на крайния акт, който се отчита. Възнаграждението не би следвало и не трябва да бъде обвързано с натовареността, поради изложените по горе съображения. Мерки за намаляване натовареността биха могли да бъдат взети като се разделят престъпленията на такива за които е целесъбразно и финансово обосновано да се води досъдебно производство и такива за които не е финансово и целесъбразно да се води производство. Разграничението лесно би могло да се направи, като се направи статистика за дела приключили с наказание по чл.78а от НК и тези със споразумения. Тези производства подобряват статистиката на разследващите, но на практика не е необходимо извършването на повечето ПСД-експертизи и изкуствената натовареност. Следва да се въведе разграничаване на престъпленията и според финансовата им стойност. Не е целесъбразно да се води дело срещу известен извършител за сума, която е многократно по ниска от стойността на експертизи и допълнителни разноски. Медиацията в случая е подходяща форма за решаване на спорове, въпреки че в наказателното производство същата би имала приложение относно престъпленията против личността. Относно електронното правосъдие-като термин електронното правосъдие е превъзходен, доколко обаче същият може и следва да се прилага във фазата на предварителното разследване. Ползата на същото специално за фазата на досъдебното производство би била в отпадането на необходимостта от задължително прилагане на хартиен носител на дадена справка, която би могла да бъде направена и по електронен път. Относно призоваването и изпращането на писма на хартиен носител, в настоящият живот е неоправдано чакането по нормална поща, при положение че има интернет и т.н.”

Друг респондент изрази мнение, че според него основната заплата на магистратите трябва да е фиксирана, а при отчитане на по-голяма натовареност, да се изплащат бонуси. Друго лице сподели, че според него трябва да се обезпечат достатъчно кадри в съдебната система, така че да има равномерно разпределение на преписките и делата в зависимост от тяхната фактическа и правна сложност. Според трети респондент е недопустимо водещ критерий в методологията за измерване на тежестта на отделни видове дела да бъде времето за решаване на делата. Има други показатели, които са много по-значими.

По отношение на възнагражденията за административния персонал в съдебната система и вещите лица мненията бяха разнопосочни. Като цяло обаче повечето респонденти смятат, че възнагражденията съответстват на извършената работа. Въпросите за възнагражденията на вещите лица станаха повод за коментари доколко има специалисти в областта. Повечето респонденти изразиха мнение, че се затрудняват с откриването на експерти в определени области, като най-сериозен е проблемът с наличието на един единствен съдебен лекар за цялата област. Някои респонденти направиха разграничение между преводачите и вещите лица, като изразиха мнение, че възнагражденията на преводачите са несправедливо високи.

Някои от участниците в интервютата коментираха и условията, при които работят. Магистратите изразяваха задоволство от материалната база за разлика от служителите на МВР, които са на мнение, че условията на труд за тях са унизителни. Коментари в тази връзка направиха и адвокатите, които участваха в проучването. Един от адвокатите изрази мнение, че трябва да се промени отношението към адвокатите в съдебната зала. Според него няма равнопоставеност между прокурора и адвоката в наказателното производство. Съдиите приемат прокурорите като колеги, а адвокатите като врагове.

Друг адвокат каза, че от голяма полза за гражданите ще бъде, ако адвокатите имат достъп до национална база население, имотния регистър, базите данни за регистрация на МПС. Това ще улесни работата им и ще е в полза на клиентите.

В интервютата с магистрати, гражданския наблюдател за Свиленград коментира и въпроса с командироването. Всички интервюирани лица бяха на мнение, че командироването е необходимо в определени случаи, но трябва да бъде сведено до минимум, защото работата на командирования магистрат не може да се сравнява с тази на назначения за постоянно. Отнема време командированите магистрати да се запознаят с условията и вътрешните правила в съответната структура, а това забавя и донякаъде възпрепятства работата им.

Следваща част от дълбочинните интервюта изследваше отношението на експертите от Свиленград към кодекса за етично поведение на магистратите и отчитането на структурите на съдебната система. Голяма част от интервюираните лица не бяха запознати в детайли с кодекса за етично поведение на магистратите, но имаха най-обща представа от него. В голямата си част респондентите бяха на мнение, че кодекса се спазва и то най-вече от съдиите. Едно от интервюираните лица изрази мнение, че „има прокурори, които проявяват грубост, не морално отношение, поведение, че всеки им е длъжен за нещо само защото са прокурори и че имат усещането за неограничена власт.” Един от интервюираните прокурори изрази мнение, че правилата в кодекса за етично поведение са прекомерни и макар да има нужда от тях, настоящите са твърде нереалистични.

По отношение на отчитането на структурите в съдебната система, голяма част от интервюираните не бяха наясно как точно се случва. Други, които бяха запознати изразиха недоволството си от постоянното писане на отчети и доклади, което не им дава възможност да вършат същинската си работа. Недоволство предизвика и това че с въвеждане на електронните системи в институциите на практика се налага двойна отчетност. Веднъж се попълват документите на хартия, а после още веднъж и електронно, което много забавя работата на служителите. И така вместо електонните сиситеми да облекчават, на практика затрудняват и забавят работата на служителите.

Интересен коментар по отношение на отчетността направи един от интервюираните магистрати: „Работата на структурите в съдебната система е не да се отчита, защото с цифри борави математиката. Работата на съдебната система е да има други резултати-намаляване на броя на престъпленията, на осъдените и т.н. в този случай съдебната система си е свършила работата, а не в големия брой отчетени дела. Гражданите и институциите имат интерес от намаляването на броя , а не цитирането на голям брой дела. Отчетите и докладите са единствено и само оправдание на ръководителите на структурите в съдебната система за допълнителни бройки служители и съответно допълнително финансиране.”

Съвсем естествено обект на изследването беше и темата за корупцията. От получените резултати стана ясно, че повечето експерти в Свиленград са на мнение, че тя не може да бъде напълно изкоренена, но в България не успяваме дори и частично да се справим с нея и това се дължи най-вече на многото институции, които са ангажирани с темата, подобно на поговорката „много баби, хилаво дете”, цитирана от единия от респондентите. Друго от интервюираните лица изрази мнение, че според него корупцията в съдебната система не е толкова материална (парични суми или вещи), колкото в поставянето в положение на зависимост на магистратите.

По отношение на това дали сигналите за корупция следва да са анонимни, мненията на респондентите са разнопосочни. Някои смятат, че единствено, ако са анонимни, хората ще подават сигнали, защото сега се страхуват от саморазправа. Други респонденти обръщат внимание, че това обаче ще има и негативни последствия, а именно умишленото подаване на неверни сигнали  с цел очерняне и спиране на кариерното развитие.

Чрез интервютата се опитахме да изследваме и какви са нагласите по отношение на новия закон за корупцията. Тук отново нямаше единомислие. Повечето респонденти споделят, че не са запознати със закона. Онези, които го познават са с противоречиви впечатления. Част от респондентите възлагат надежди на него и смятат, че е стъпка в правилната посока, но други откриват в него възможности за легализиране на незаконно придобитото имущество.

Обект на изследването чрез дълбочинните интервюта беше и темата за взаимодействието между гражданите и институциите в съдебната система. От събраната информация стана ясно, че повечето институции в сектор правосъдие използват всички възможни комуникационни канали, за да уведомяват гражданите за нововъведения. По-скоро самите граждани рядко проявяват интерес към темата и заради това са слабо информирани. По въпроса дали гражданите трябва да влияят на съдебната система, мненията са много разнообразни. Част от интервюираните са на мнение, че съдебната система трябва да стане по-отворена към гражданите, да има повече инициативи в тази посока. Но за голяма част от интвервюираните каквото и да било влияние от страна на гражданите е недопустимо и ще представлява неправомерно влияние.

По отношение на негативния образ на съдебната система всички интервюирани са единодушни, че той е факт. И дават различни обяснения за причините – срочност на делата,  всеобща медийна кампания насочена срещу съда и др. според повечето интервюирани трябва да се предприемат  най-общо две мерки – да се отразяват положителните новини, свързани със съдебната система и да се подобри самото правораздаване, което от самосебе си ще доведе до подобряване на образа на съдебната система.

С респондентите беше коментиран и въпросът за проучванията, свързани със съдебната система. За много от интервюираните има нужда от подобни проучвания, но подлагат на съмнение достоверността им.

Следваща част от интервютата обхващаше достъпа до правосъдие. Според всички интервюирани лица е добре да има безплатна правна помощ, а според голяма част от тях, безплатната правна помощ е добре регламентирана понастоящем. Идеята на тази помощ е да осигури достъп на правосъдие на пострадалите лица от уязвими групи. Ако има недоразумения във връзка със заплащането й, ако загубят делото, то това е въпрос на информиране още преди да поискат да се възползват от нея. Все пак всеки трябва сам да преценя рисковете. Иначе всички респонденти подкрепят регионалните центрове за безплатно правно консултиране, които се разкриват към адвокатските колегии. Много от участниците в интервютата не знаеха предварително за съществуването им (към момента функционира такъв център в Хасково, в Свиленград няма) и имат желание такива структури да бъдат разкрити и в Свиленград.

Коментиран беше и въпросът дали е редно да се възлагат на лицата разноските за служебно предоставената правна помощ в случаите на задължителна защита по НПК (чл. 189, ал.3).  От коментарите по въпроса стана ясно, че няма единодушие по темата. Според някои от респондентите възлагането на тези разноски е в разрез с човешките права и дава повод страната ни да бъде осъждана в ЕСПЧ. Според други това е един вид част от наказанието на извършителя на престъплението. Ето и един от коментарите по темата:

„При доказана вина на извършителя, на когого по закон следва да бъде предоставена задължителна защита по НПК, задължително следва да му бъдат възложени и разноските за служебен защитник. Не бива да се бърка задължителната защита с безвъзмездната правна помощ. Според мен безвъзмездна правна помощ следва и трябва да получат лица по скоро пострадали от престъпление, които нямат възможност да заплатят адвокатски хонорар, поради различни причини. Извършителя на престъпление- още повече че същото е доказано и за същото извършителя е осъден, следва да понесе не само наложеното му наказание, но не бива да се превилигирова и следва да заплати и правната помощ която му е оказана, въпреки че е възможно същото да е от уязвима група.”

По време на интервютата беше изследвана и темата за достъпа на правосъдие на уязвими групи от обществото, вкл. и на лица с увреждания. Според повечето от интервюираните се предприемат мерки в тази посока, но тъй като е нужен сериозен финансов ресурс за изграждането на рампи и асансьори, все още няма много видими резултати. Коментиран беше и въпросът за наеобходимостта от разработването на специални правила за работа с различни уязвими групи. Повечето от респондентите изразиха мнение, че това е напълно ненужно и по-скоро би поставило в неравностойно положение всички останали граждани.

Проучването засегна и темата за електронното правосъдие. Всички интервюирани приветстваха идеята за въвеждането му, но изразиха опасения, че няма да се случи скоро.

„С въвеждането на електронните системи ще се облекчи административното обслужване при издаване на документи. Институциите ще могат да правят справки електронно и това ще облекчава работата им, най-вече ще скъсява сроковете за извършване на дейностите.”

Някои от респондентите споделиха, че поетапно започва въвеждането на електронното правосъдие и виждат ползите от него. Положителни коментари имаше и във връзка с възможността гражданите да правят безкасови плащания в институциите от съдебната система.

Засегнат беше въпросът и за електронните регистри и публичността на информацията в тях. За съжаление интервюираните лица не изразиха мнение по този въпрос.

Голяма част от темите на проучването касаеха въпроси, специфични за съдебната система. Една такава тема е темата за избора на членове на ВСС и по конкретно парламентарната квота. Голяма част от интервюираните лица са против избора на членове на ВСС от парламента и според тях този избор създава предпоставки за политическо влияние. Няколко от респондентите не виждаха проблем в парламентарната квота и разказаха, че нямат информация именно тези членове на ВСС да са обект на политически натиск. Половината от интервюираните лица по-скоро смятаха, че политическия натиск в съдебната система съществува, независимо от правилата за избор на ВСС и се дължи по-скоро на човешкия фактор – самите магистрати.

Чрез дълбочинните интервюта изследвахме и какво е мнението на специалистите за пробацията. Повечето от интервюираните лица одобряват пробацията като замисъл, но са на мнение, че приложението й в България е неефективно. По отношение на изготвянето на предсъдебни доклади преди отсъждане на мярката, повечето експерти са на мение, че това е ненужно и само ще забави съдебното производство. Според тях по-скоро не бива да се отсъжда тази мярка на лица с рецидиви, защото очевидно е неефективна за тях.  Много от интервюираните са на мнение, че трябва да се прилагат всички мерки, предвидени в закона, като разбира се се прилага индивидуалния подход, а впечатленията им са, че сега съдилищата налагат само първите две мерки – подписка и разговори с пробационен служител. Особено внимание обръща едно от интервюираните лица – прокурор, че трябва по-често да се налага мярката за включване в курсове и програми и да се осигурят средства и условия за прилагането им.

По отношение на обществено полезния труд всички интервюирани са на мнение, че това е най-превъзпитаващата мярка. Някои смятат, че полагането му трябва да е видимо за обществото (заради превантивния ефект), а други, че това е излишно унижение за осъдения.

Чрез интервютата събрахме информация какви са впечатленията на специалистите от сектор правосъдие за условията в местата за лишаване от свобода. Всички са на мнение, че условията трябва да се подобрят, особено за работещите в затворите, а според някои не бива да превръщаме затворите в петзвездни хотели за осъдените, защото те все пак трябва да усетят репресията на държавата.

Чрез интервютата се опитахме да съберем и информация за това какви мерки трябва да има за ресоциализация на осъдените, така че да се ограничи броя на рецидивите. Всички участници в проучването бяха на мнение, че задължително държавата трябва да намира работа на осъдените. Това според тях е разковничето за успеха на правораздаването. Според интервюираните невъзможността изтърпелите присъдите си да започнат работа е основната причина те отново да нарушават закона. Част от респондентите обърнаха специално внимание на курсовете за квалификация и въобще обучението на затворниците, които към момента или са неефективни или изобщо липсват по тяхно мнение. Също така част от респондентите смятат, че след излизане от затвора, лицата трябва да бъдат подкрепяни от психолог, социален работник, а животът им в първите месеци след изтърпяване на присъдата да се проследява от районния инспектор (полицията).

Обект на проведеното изследване беше и качеството на правосъдието в България. Интервюираните лица бяха запитани какво определение имат те за себе си какво представялява справедливия съдебен процес. Ето и някои от определенията:

„Справедлив съдебен процес е налице, когато е проведено първоначално обективно, всестранно и пълно разследване, без нарушение на процесуалните правила при зачитане на правата и свободите на гражданите, решава се в разумен срок/ в т.ч. главно досъдебно производство/. У нас липсват почти всички компоненти. Разследването е изключително тромаво и бавно. Един свидетел е възможно да бъде викан на разпит няколко пъти и то за един и същ случай. Не се цени времето на хората. Допускат се множество процесуални нарушения на фаза досъдебно производство, които трябва да се отстранят и които бавят цялото производство. Понякога служителите на МВР са изключително груби. В много случаи прокуратурата не смее да внесе делото с обвинителен акт и го прекратява. По този начин се влиза в един омагьосан кръг на обжалване и забавяне. Също така се спират дела от прокуратурата хаотично – когато или е изтекъл срока, или прокурора трябва да излезе в отпуск, или е натоварен. Също така много са случаите, при които има привлечени лица като обвиняеми, но делото се спира, ако не могат да бъдат намерени, а не се използват способите предвидени в закона за задочно осъждане. В съдебното производство делата се отлагат поради неизготвени експертизи или неявяване на свидетел. Вещите лица трябва да се глобяват при непредставяне на заключението в срок. По отношение на контрола върху удължаване на срока, промените в НПК, отново са в полза на прокуратурата. Трябва да има контрол и той трябва наистина да е контрол и може би трябва да се осъществява не от съда, а от апелативната прокуратура в района.”

„Един от критериите, които се включват в това понятие е срока на разследване. Понякога това забавяне е свързано със забявяне на назначени експертизи. Друга причина е неквалифицираните разследващи органи, които нямат оперативна самостоятелност при разследването, а разчитат единствено и само на указанията на прокурора.  При много от делата, разследването е тромаво поради тези причини. Заедно с това трябва да се взема предвид и натовареността на прокурорите, които освен с разследване се занимават и различни надзори, които отнемат много голяма част от времето.”

Коментирахме и разумния срок на делата, като по този въпрос имаше противоречиви мнения. Според част от интервюираните има дела, които необосновано се проточват във времето, а според други цялото това бързане и срочност водят до ниско качество на правораздаването. Ето и коментари на полицай, адвокат и следовател по темата:

„Преди промените в НПК имаше и незабавно производство. Към момента за случаи, за които има данни се образуват бързи производство, а до колко ще приключат като такива зависи не само от тези, които го работят, но и от обвиняемите лица, от адвокатите, от доказателствата. В тази връзка, предвидените в закона срокове са разумни.”

„Разумният срок за разследване е различен. Няма как да посочиш кой срок е разумен. Категорията срок НЕ БИВА ДА БЪДЕ ВОДЕЩА. Недопустимо е срока да определя качеството. Има отделни катерогии престъпления, които следва да бъдат извадени от НК и за които да се налагат по-леките наказания. В НК следва да останат само тежки умишлени престъпления, по които действително е необходима много работа и които да не бъдат обременени със срок 2 месеца. Няма разследващ който да ви каже, че този срок от 2 месеца при настоящите условия е достатъчен да се приключи едно тежко досъдебно производство. Налудничаво е да се мисли че измама, данъчно престъпление, ПТП или убийство може да се приключи в 2 месеца срок. Голяма част от престъпленията не е необходимо да са обвързани със срок.”

„За по-леките престъпления, сроковете трябва да са по-кратки. Също така има случаи, при които има данни за бързо производство, а в същото време има указание от дежурен прокурор, да се работи като досъдебно производство. В тази връзка следва да се преустановят порочните практики да се звъни на прокурора и той да казва какъв вид да е разследването. В закона е записано да се уведоми прокуратурата – пишеш писмо и уведомяваш. А не звъниш по телефона като си на място и чакаш прокурора да ти каже.”

Обект на коментари бяха и предварителните полицейски проверки. Според по-голямата част от интервюираните лица те са необходими, но има голям проблем с качеството им. А лошото качество се дължи на голямата натовареност, кратките срокове и недостатъчното обучаване на полицаите. Според един от интервюираните адвокати „това е най-безсмисленото нещо, тъй като това са действия, които в последствие се дублират и повтарят. Забавят.” Част от респондентите са на мнение, че когато има данни за извършено престъплние е необходимо веднага да се образуват досъдебни производства, за да не се бави процес.

Обсъден беше и въпросът дали прокурорите изпълняват правомощията си по разследване. Като цяло повечето интервюирани разказваха, че по техни наблюдения ги изпълняват. Само един от адвокатите направи коментар, че „прокурорът няма място при извършването на процесуални действия, тъй като по този начин  би се оказал натиск върху обвиняемите.”

Коментари имаше и по темата за ефективността на следствието. Повечето интервюирани са на мнение, че това е структура, в която служителите не вършат нищо, а получават големи възнаграждения.  Коментар имаше и от страна на интервюираните следователи: „Следователите работят тежки престъпления, които изискват много работа. Делата са по десетки тома. И е погрешно схващането, че следствието няма работа. Трябва да има законодателна промяна и да се разшири обхвата на престъпленията, които се разследват от следватели. Едното разследване, работено от следовател е с ограмен обем – събират се и се проверяват много доказателства, използват се механизмите на международното сътрудничество и всички възможности в страната.”

Коментар на адвокат: „Не е ефективна. Всички трудни дела се разследват от разследващи полицаи. Има следователи, които не са извършвали никакви процесуални действия освен разпити и жалкото е, че не знаят и как да ги извършат. Публична тайна е, че и самите прокурори предпочитат делата им да се разследват от разследващи, а не от следователи.”

По отношение на досъдебното производство всички респонденти отчитаха огромната натовареност на разследващите полицаи. Имаше различни предложения как да се уеднакви натовареността им – от разпределение на случаите по дежурство, до използването на електонна система като в съда. Обсъдена беше и темата за назначаването на психолози, които да работят със служителите на МВР с цел преодоляване на професионалното „прегаряне”. Почти всички респонденти приветстваха идеята. Ето и един от коментарите, направен от адвокат:

„Трябва да има психолог. Натовареността в МВР е сериозна и се работи  под стрес и разговорите с психолог биха облекчили работния процес. Текучеството на разследващи полицаи е много голям проблем. Тези, които са обучени като напуснат  необходимо е бройката да бъде запълнена. Един конкурс за нови служители преминава в рамките от 6 до 8 месеца и през това време, тези които остават да работят се затрупват с работа и това повлиява върху качеството на разследване. Новоназначеният служител няма никаква представа как се разследва и отнема време да се научи, и вече научен напуска системата. Така на практика по-голямата част от разследващите, които работят са некомпетентни и им липсва опит. А тези, които са можещи и се справят добре с работата, на практика нямат личен живот, тъй като непрекъснато са ангажирани с работа, а в същото време възнаграждението им е твърде ниско за обема на работа, който работят.” 

Друг коментар във връзка с разследващите полицаи: „Процесуални нарушения се допускат, защото разследващите органи нямат самостоятелност относно вида и обема и необходимостта от прецесуални действия. Необходимо е и първоначално обучение на разследващите полицаи. Произшествията трябва да се посещават от екип, което е гаранция за пълнота. Отношението е негативно.”

Тъй като почти всички интервюирани не бяха доволни от качеството на разследването, към тях беше отправен въпрос как то може да се повиши. Най-често отговорите бяха с наемането на достатъчен брой и добре квалифицирани служители.

Коментирани бяха полицейските задържания и полицейското насилие. По отношение на задържанията според по-голямата част от интервюираните те са оправдани.  Единствено адвокатите имаха възражения по темата:

„Не са оправдани във всички случаи. Ролята на полицейското задържане се е изкривила. Понякога са били задържани хора само за да се отчете дейност и то без каквито и да е основания лицето да бъде задържано. Също така практиката показва, че лица са държани без заповед за задържане в продължение на дълъг период от време с мотива, че трябва да бъдат изслушани или че са необходими за нещо.”

„Полицейските задържания в много от случаите се използват за натиск върху задържания, а не защото са необходими”

Имаше и адвокат, който даде предложение в тази насока: „Трябва да имат полицаите възможност да задържат и не се нарушава презумпцията: невинен до доказване на противното”. Заповедтта за задържане трябва да има възможност да се обжалва моментално пред Административен съд и той да гледа делото моментално. Така би се резулирал полицейски произвол.”

По отношение на полицейското насилие размислите по-скоро бяха в посока, че полицаите са подложени на насилие, отколкото, че те го упражняват.

По време на интервютата беше обсъден и въпросът дали трябва да има законова възможност за разследване на главния прокурор при неправомерни действия или бездействие от негова страна. Всички респонденти се съгласиха, че трябва да има такава процедура. Имаше и коментар, че „главният прокурор е единственият човек в държавата, който може да убие президента и никой да не му потърси отговорност.”

Обект на прочуването беше и сега действащия Наказателен кодекс – има ли нужда от промени, работи ли добре, трябва ли ни нов. Огроманата част от интервюираните лица бяха на мнение, че законът е добър, може да се махнат някои „мъртви” текстове и да се добавят нов, съответстващи на дейстителната обстановка в страната, но като цяло не е в НК проблемът с правораздаването. По-скоро проблемът се корени в хората от съдебната система и сектор правосъдие като цяло. Предложения имаше някои леки престъпления да бъдат изведени в нов кодекс, където по облекчена процедура да бъдат налагани глоби или други по-леки наказания. Също така имаше коментар, че трябва да се формулират точни и конкретни членове на НК, които да не търпят тълкуване. Да не се търси „специална цел”.

Разговорите за съдебната система продължиха с размерите на съдебните такси, въпрос, по който повечето интервюирани нямаха конкретно мнение. Единствено един от съдиите каза, че според него „по гражданските дела трябва да се увеличат, тъй като понякога се завеждат дела, само за да има дело.”

В края на проучването беше разгледан въпросът за съдебните заседатели. Повечето интервюирани смятаха, че е добре да ги има, но нямат информация как точно изпълняват задълженията си. Имаше няколко мнения, че са напълно ненужни, предвид, че на практика не участват активно в съдебния процес.

Коментирахме и въпроса са взаимодействието на институциите в наказателно-правната политика. Всеобщото мнение е, че взаимодействие има, но то е бавно и тромаво. За много от респондентите този проблем може да се реши чрез информационни сиситеми и електронен обмен на документи, а имаше и предложение за работа в съвместни екипи.

Имаше и въпроси свързани със структурирането на съдебната система. Повечето интервюирани нямаха конкретни забележки. Според един от респондентите е нужна по-голяма децентрализация в прокуратурата („Не може прокурора да си е изградил вътрешно убеждение, а след това горестоящ прокурор да му отмнени акта”). Голямата част от интервюираните смятаха, че следствието трябва да се закрие, а прокуратурата да излезне от съдебната система. Имаше предложения за окрупняване на структурите на съда, прокуратурата и полицията. Във връзка с това беше коментиран и въпросът за закриването на съда/ прокуратурата/ полицията в Ивайловград. Повечето интервюирани бяха категорично против с аргументи за ограничаване на достъпа до правосъдие на гражданите в района. Но имаше и предложения за използването на т. нар. изнесени работни места, които биха довели до сериозни финансови икономии.

 

Специално внимание по време на дълбочинните интервюта беше отделено на темата за възстановителното правосъдие и медиацията. За начало интервюираните лица бяха помолени да изразят мнение по предвиждания Закон за отклоняване на наказателно производство и налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица. Повечето не бяха запознати със законопроекта, а тези, които бяха чували за него, се изказаха одобрително. Като цяло засегната беше темата за детското правосъдие. Всички участници в проучването бяха на мнение, че трябва работещите с деца да преминават през специални обучения. Според някои трябва да има специализирани съдебни състави за работа с деца, което макар и да е в разрез със случайното разпределение на дела, ще е от полза за децата. Един от интервюираните адвокати обърна внимание на факта, че в Свиленград няма „синя стая”, а има голяма необходимост от съществуването й.

Разговорът по темата продължи с въпроси за възстановителното правосъдие. По-голямата част от интервюираните не бяха запознати с него, а част от тях не проявиха интерес и след разясняване от страна на гражданския наблюдател и изказаха мнение, че не ги касае и не виждат необходимост да бъдат обучавани как да го прилагат. Онази част от интервюираните, които бяха запознати с подхода, бяха много впечатлени от него и споделяха, че непременно трябва да бъде включен в законодателството ни, а също така и да се изпълнява и от други институции извън сектор правосъдие. Имаше и предложение от един от интервюираните магистрати „възстановителното правосъдие да стане част от съдебната система, като към всеки районен съд се възприеме фигурата на съдия възстановителното, съответно подпомаган от медиатор или друго обучено лице”.

По време на интервютата беше обсъден и въпросът за медиацията. Повечето интервюирани одобряваха медиацията, но изказваха различни причини за неефективността й. Според някои процедурата е неприложима в малки населени места, където всички се познават, според други метода не среща подкрепата на хората, защото голяма част от тях искат да накажат другия в съда, защото искат да си платят на адвокат, който да държат отговорен за това как си върши работата и защото нямат доверие на медиацията. В противовес на изказаните одобрителни мнения идва мнението на един от респондентите, който е адвокат. Според него медиацията е „изпразнен от съдържание и приложение институт”.

Резултати от съдебен район – Димитровград

Изследването стартира с проучване на темата за нивото на образованието по право в България. Половината от интервюираните лица бяха на мнение, че трябва държавата да регулира образованието по право и да въведе квота за специалността, да премахне задочната форма на обучение. Според другата част от участницитев проучването, пазарът сам отсява качествените от некачествените юристи и не е нужно да се правят постъпки в тази посока. По отношение на стажовете на студентите по право, почти всички изразиха мнение, че много често се карат проформа. Според повечето респонденти сега регламентираната им продължителност от 6 месеца е достатъчна, по-скоро трябва да се обърне внимание на това студентите реално да преминават през стажа. Някои участници в интервютата споделиха, че когато те са били на стаж, съдиите, прокурорите, нотариусите и др. представители на съдебната система, при които е трябвало да стажуват са били много ангажирани и не са имали време да им обърнат внимание или да им разяснят в детайли в какво се изразява работата им. Затова даваха предложения във всяка една институция да се определи едно лице, което да обучава стажантите и което да е разтоварено от обичайната си работа за периода на обучение на студентите.

Повечето респонденти изразиха своята подкрепа за въвеждането на повече практически занимания за студентите по право независимо дали са под формата на „правни лаборатории” или нещо друго.

Цялостната оценка за образованието по право не е особено висока. Голяма част от участниците в интервютата споделиха, че сега завършващите студенти нямат елементарни познания – не знаят как да попълнят една молба за издаване на свидетелство за съдимост или как да изготвят една искова молба до съда.

Част от проучването бе изследване на това доколко обученията в Националния институт по правосъдие /НИП/ са ефективни и отговарят ли на нуждите на магистратите. Всички респонденти, които бяха запознати с дейността на НИП се изказаха положително. Ето и част от коментарите:

„Те се стремят постоянно да правят анкети, с които да допитват в кои области има нужда да задълбочат обучението и да допълнят с нова тематика. Така, че да там се полагат много големи усилия, за да са актуални обученията. НИП доста успя да усъвремени обученията. Те следят кой административен ръководител е постъпил наскоро длъжност и спрямо нуждите му го обучават. Една от последните практики на НИП е, за да облекчи достъпа до такива обучения се прави на регионален принцип, което означава, че съдилищата Варненски и Великотърновския район ще се обучават не в София, както беше, а се търси база по – близо до тези съдилища.”

„НИП извършват текущи обучения на магистрати, както и първоначални обучения на младшите магистрати след назначаването им. Което първоначално обучение е девет месеца. Считам, че текущите обучения, на които съм присъствал са адекватни, доколкото и на нас ни изпращат искания с това какви теми биха могли да бъдат включени в това обучение. Аз съм присъствал на такива обучения: имат практическа стойност, много полезни и темите са добри.”

„Като цяло да. Но биха могли да дават възможност на желаещите, чрез онлайн платформа да дават предложения за следващи теми, в зависимост от интереса, който имат и да се провеждат обучения на темите, които са с най-висок рейтинг. А при случаите, когато има много желаещи за обучение по конкретна тема, а местата се изчерпат, нека се повтори темата за тези, които не успеят да участват в първото.”

Темата за нивото на подготовка на кадрите в сектор „правосъдие” продължи с обсъждане на обученията за полицаите и разследващите полицаи. Тук абсолютно всички участници в допитването изразиха мнение, че полицаите и най-вече разследващите полицаи не получават нужната подготовка за работа – и първоначална и последваща, а това води и до некачествено разследване. Ето и кокретните коментари по темата:

„Разследващите полицаи са доста ограничени по отношение на обученията. Разследващите полицаи изземват функциите и ги предоставят на полицаи на терен за разпити на свидетели, огледи и т.н. Тези първоначални следствени действия, които се извършват се възлагат на полицая, а би трябвало да си ги вършат самите дознатели. Вменяваме на полицията много неща, а качеството на свършената работа е слабо.”

„Аз мисля, че в момента не са достатъчни от гледна точка на първоначално постъпващите. Би трябвало да има обучения както за младшите магистрати. Например когато едно лице е спечелило конкурс и е назначено за младши съдия илли младши прокурор то задължително преминава обучение в НИП от 9 месеца. Мисля, че такова обучение би следвало да има и за разследващите полицаи и полицаи. Особенно е наложително преминаването им през обучения от гледна точка на това, че работещите са дори без висше образование или специалност право. За тях е още по наложително, защото както подчертах те извършват първоначалните действия по разследването, оглед на местопроишествие, претърсване и изземване, дори разпити на свидетели, които действия по разследването в някои случаи решават и делото. Един оглед ако не е извършен качествено и ако има пропуски след това се пропуква и цялото разследване. Не мога да кажа какви конкретно грешки се допускат. Възможно е да убегне от вниманието някакво доказателство, което не е извзето. Има случаи при които огледа на местопроишествието не е достатъчно обстоятелствен, за да може да се създаде ясна представа за картината.”

„Не. Категорично не са достатъчни. Непрекъснато трябва да се подобряват знанията, но не и на хартия. На хартия е написано прекрасно, но самото обучение се неглижира. От там идват и пропуските на последващ етап в съда и в прокуратурата. Полицейските служители нямат практическо обучение. Пускат се едни планове и се изпълняват, но само на хартия. Няма обучени хора. Щом служители/оперативни работници с около 15 годишен стаж допускат грешки при едно задържане, на които това им е работата. Това ме навежда на мисълта, че те нямат достатъчно добра подготовка. Те са добри като професионалисти, но допускат грешки при задържането, което е едно от най-щикотливите неща в процеса на едно разследване. Те извършвайки това нарушение, след това могат да търпят последствия.

Според мен трябва да има централизиран екип, който обикаля и обучава служителите или да има центрове, където тези служители на всеки 2 или 3 години да преминават двуседмичен курс на обучение с поставяне там на оценка на работата му и постигнатите резултати. Там в този център. Като тези центрове да са в непрекъсната връзка с ръководството, където да оказват методическа помощ на място на служителите. Моя опит показва, че когато на обученията присъстват различни представители на институции работата тръгва да върви на горе и на горе. Там представители на различни институции, специалисти, адвокати, полицаи с повече опит и стаж да решават различни казуси и всеки от своята гледна точка да каже кое е правилно или не и да се стигне до един модел, който е законен, за да не се допускат пропуски и грешки. Положителното на този вид обучения е, че ставаш все по-добър и се вижда надграждане и самите служители искат да се развият и да се издигнат. Ние не може да искаме да имеме качествено правосъдие, ако нямаме качествено досъдебно производство.”

„Няма практическо обучение и би било добре наистина да преминават през НИП, както обучават съдиите. Досъдебното производство е част от целия наказателен процес. Дознателя не е магистрат и той се подчинява на закона на МВР, за разлика от магистратите по ЗСВ. Само по себе си моята работа като дознател е първична. Аз събирам доказателствата и аз ако не ги събера както трябва /вярно е, че прокурора ми дава указания/, но аз съм на местопрестъплението. И ако нямаш тази подготовка. Всичко е хаус. Имаш хиляди началници. На ниво МВР, като започнеш от прекия ти началник /главния дознател/, до началник на криминална, началник на РУ, а в Областна дирекция, колко са преди да стигнеш до комисаря, не мога да ти кажа колко началници имаш ти по линия на МВР. В наказателния процес вече си подчинен и на прокурора. Много пъти стават разминавания между, това което ти казва прокурора и това което ти казват преките ти началници. Двама колеги са наказани, защото изпълняват нареждане на прокурор, а не са изпълнили разпореждане на прекия си началник. Бях адвокат и им спечелих делата. Това е кошмар. Нямаш никакъв имунитет. Твоите грешки изпъкват винаги, защото твоята работа е първична.”

„Не съм се замислял до сега, но да те трябва да преминават през обучения в НИП и ще им бъде много полезно, защото сега се получава, така че полицаите учат тънкостите и получават практическите умения от по – старши полицаи, които може и да са заучили нещо погрешно.”

По време на проучването беше засегната и темата за обученията, свързани с практиката на ЕСПЧ. Голяма част от респондентите не припознаваха като необходимост  служителите на МВР, ДАНС, агенция „Митници” и др. да преминават през подобни обучения. Според други всяко обучение е полезно за обучаваните и поради тази причина е добре да се провежадат обучения и за практиката на ЕСПЧ. Някои респонденти намираха и други аргументи в подкрепа на тези обучения:

„В държава, която толкова години е живяла тоталитарно и за ново мислене като демокрация е задължително преминаването през такива обучения. Защото на първо място трябва да бъдат правата на хората защитени. Срещу хора, които злоупотребяват с правата на хората, трябва да се отнасяме безкомпромисно. Аз също съм натрушавал правата на хората, но съм знаел на кого. И съм им казвал: не се сърди на мен, това е отговорът на тази система срещу твоите простотии.”

Гражданският наблюдател за Димитровград опита да събере повече информация и по темите за конкурсите в съдебната система, атестирането на магистратите, въведената методология за измерване на тежестта и натовареността, формирането на възнагражденията в съдебнатата система – на магистрати и административни служители. Повечето респонденти не бяха запознати с тези теми и се затрудняваха да изразят мнения. Все пак част от интервюираните имаха впечатления, а те са представени в следните коментари:

„Аз не мога да кажа дали има такива злоупотреби, тъй като конкурсите се извършват във ВСС т.е. не се извършват на местно ниво, за да има на местно ниво някакви злоупотреби или натиск. Според мен няма. Изпитите за назначаване и повишаване се извършват от конкурсни комисии. Те не се извършват еднолично от един човек, а винаги когато дадена дейност се извършва от колективен орган възможностите за злоупотреба се намаляват драстично.”

„Атестационните комисии са към Окръжна прокуратура /Помощна атестационна комисия/, която след това дава резултатите на атестационната комисия към ВСС. Окръжна прокуратура ни атестира и изпращат резултатите в София, където могат да дадат на някои резултати по добра оценка на други по – лоша, в зависимост от техните критерии. След това самото атестиране се извършва от прокурорската колегия към ВСС.

Скоро атестации не са извършвани. Те се извършват периодично на пет години. Не мога да преценя дали трябва да бъдат по – чести. Атестациите са полезни дотолкова доколкото дават някаква насока за професионалното развитие в даден аспект. Как се справяш със задачите, дали имаш нужда от ново обучение, дали има нужда от насоки.

Всяка година Окръжните прокуратури извършват проверки за дейността на районните прокуратури, за дейността на прокурорите, които проверяват и самите актове на прокурорите. Ако имат забележки те се отразяват. Периодично се извършват проверки на дейността на прокуратурата и от Инспектората към ВСС, където също проверяват актовете на прокурорите, което се извършва през няколко години.”

„Атестирането на съдебните служители е една практика, която има какво да се желае в нея. При нас атестирането е на всеки три години. Имаш право да бъдеш повишаван в ранг, което означава, че служителите с най – дълъг стаж вече са стигнали ранг първи. От тук нататък на този служител не може да бъде намален ранга. Няма как от тук нататък да направиш нищо с ранга.За мен е недостатък достигайки първи ранг да няма вариант да бъде намален. Трябва да има процедура и за обратното /да взимаш от ранга/. Може да се намали заплатата, ако оценката е ниска, но ранга не може да се пипа, което не ми се струва редно. Освен това новопостъпил служител, който се справя пъти по – добре с работата си няма как да го стимулираш, като повишаване на ранг, докато не мине три атестации например. А служител, който е в преклонна възраст и достигнал този ранг няма как да му намалиш и да уеднаквиш заплатите, въпреки че извършват еднаква дейност.”

„Доволен съм от атестирането, но не е обективно. Проведените атестации и изготвянето на индивидуални планове са по резултатни от комисията КАК.”

„Становището ми е, че е хубаво да има някаква проверка на работата на съдиите и да има някакъв измерител доколко се справят те с работата, която вършат. При атестирането в момента на практика се възлагат функциите на една помощна атестационна комисия, която е от по-горния съд. Определят ден, в който има съдебни заседания, на които влизат и гледат как се представя съдията. Това според мен е добре…т.е. те могат да придобият частична представа. Същия ден може да има някакви неточности допуснати в работата му, но на другия ден да е перфектен или обратното, така че от една извадка няма как да се направи цялостен извод, но да кажем поне, че атестацията не е само по документи. Друго е когато се говори със съдията и да видят той на практика как действа.

Атестирането на място го отчитам като положителна промяна, защото в един момент имаше варианти, при които атестирането беше само по документи, което няма как да даде точна преценка. Например: утвърдена съдебна практика при определен тип дела. В един момент обаче практиката бива променена от по-горен съд и този съд, който е решил 10 или 15 еднотипни дела по един и същ начин при промяна на практиката от горе или от върховните съдилища да се окаже, че не е така. Например за електронни фишове за превишена скорост – отначало потвърждавахме всичко, след което се започна всичко да бъде отменяно, защото излезе и тълкователно решение. И ето нагледен пример: имахме период, в който потвърждавахме масово, след което излезе тълкователно решение и започнахме да ги отменяме всичките. В този буферен период, който се получи потвърждаването на тези електронни фишове и отмяната им има едни, които са висящи. В този висящ период, който се е усетил да го обжалва пред по-горна инстанция нашето решение то нашето решение пада. Какво става обаче при атестирането, ако комисията констатира точно това и по документи виждат 15 отменени решения. След това, ако същия съдия иска да се преквалифицира комисията вижда 15 отменени дела и това е голям минус за него. Но ако атестирането е на място се вижда причината за големия брой отменени решения. Затова за мен посещенията на място са по-добър вариант не само при атестирането, но и при конкурси.

Даже бях предложил преди години вариант за назначаването на магистрати да не става от съответната съдийска колегия от Висшия съдебен съвет, а да е например: съдиите си избират съдии. При положение, че искат тази система да се изчисти и много залагаха да се самоизчисти тази система, ами като ще се самоизчиства тогава нека да се започне поне от самото назначаване. Моята идея беше такава: Например има обявен конкурс за съдия за РС Ивайловград. Има случайно разпределение на съдебни заседатели, какво пречи в тази система за случайно разпределение да бъдат включени всички съдии в страната. Администрацията във ВСС натиска бутона за случайно разпределение с включени имената на всички съдии, като идеята е да участват съдии в комисия АБХОК създадена специално за този случай и да кажем примерно 5 съдии на случаен принцип избрани, обаче от друг апелативен район не от същия, в който е кандидата или за където кандидатства. Никой не би имал против ако получи обаждане, че е избран на случаен принцип за комисия на конкурс за избор на съдия. Комисията трябва да бъде обявена максимално близко до датата, която ще се състои самото изслушване, като се съобрази необходимото техническо време. Тогава отиват на място за 2 или 3 дни, колкото е необходимо гледат този човек как се е представял, говорят с негови колеги, с негови подчинени и други.”

„В момента има създадена методология за измерване на тежестта на натовареността. Една методология, колкото и да се стараем да бъде добра винаги може да се подобри. Тук има и обективни и субективни критерии. Да в момента се гледа тежестта и обемността на едно дело при измерване на тежестта на натовареност на рзличните магистрати. Аз не мисля, че това трябва да се взема предвид, като се определят заплатите на магистратите, тъй като очевидно всеки един магистрат се старае да си свърши добре работата. Това, че на един магистрат се е паднало едно по слежно дело, а на друг магистрат по – леко дело, това все пак се измерва именно от тази създадена методология за измерване на тежестта на натовареността и би следвало тази натовареност да се регулира в момента и тя се регулира от създадените правила за случайно разпределение на делата, където си има създаден алгоритъм, който би следвало да следи разпределението на делата. Ами аз не мога да кажа до колко добре работи, но се старае. То разпределя делата. Предполага се, че е заложен, така че да може да гледа да има съразмерно натоварване на  различните пркурори. На практика се случва, но не винаги.Например две дела по един и същи член 309, едното дело е от 5 тома, а другото е от 20 страници. И двете са по един и същи член. В критериите за натовареност за тежестта има създадени специални бланки, където се описва след свършека на дадено дело, и ако същото е по – обемно, протокола се въвежда в системата и тя отчита по – висока натовареност по отношение на това конкретно дело. И в самите правила за случайно разпределение на делата е дадена възможност и на административните ръководители също да съблюдават натовареността на отделните магистрати и да имат възможност дори да изключват даден магистрат за дадено време в случай, че е по-натоварен в дейността си от други магистрати.”

„Върху системата СИНС все още се работи и много се спори относно коефициентите, които определят процентите на тежестта на делата, така че все още се работи за една по – точна и прецизна система. Това е все още екпериментален модел, така че все още не е проработил като такъв. Има още какво да се желае. Надяваме се да успеят да намерят най – добрия вариант. Заплащането не би трябвало да се влияе от натоварването. Те и в момента не са обвързани по никакъв начин. Може би на всеки съдия трябва да се пада определен брой дела. Имам предвид в момента разпределя всеки съд делата на база на постъпващи в този съд дела подсъдни на него. Обаче ако те се разпределят на едно единствено място това би натоварило абсолютно всички съдии в страната еднакво. Делата нямат проблем да се гледат отдалечено. И към момента дела ни пристигат по подсъдност. Те се изпращат, разглеждат се, окомплектоват се. Страните се уведомяват, но единствения проблем е при присъствените дела, когато страните трябва да дойдат. Много е трудно.”

„Моето мнение ще се различи от мнението на много други колеги. Пак ще се върна на колегите от срещата в Кьолн, това което те казаха. Пътя, по който вие сте тръгнали ние сме го извървяли и можем да ви кажем резултата, на това нещо което вие смятате да правите. При тях са наели фирма, която да изледва и даде вариант за това как да бъдат разпределени справедливо делата в един съд. След доста време на изследвания и похарчени пари за това изследване, накрая консултантите са излязли с решение, че единствения обективен метод за справедливо разпределение на натовареността в един съд е времетраенето за разглеждането на едно дело. Разпределят се по групи: както всеки съд си има конкретен вид дела, които се разглеждат и те се разпределят по групи. От тази група например по кодекса на труда са необхоидими 100 часа за едно дело. Семейния кодекс например 50 часа, наказателно дело от общ характер да кажем 200 часа. Всичко са вкарали в едни времеви рамки и всичко се свежда до математика, но е приложимо.

Например от този вид дела годишно съответния съд разглежда 3000 дела и са необходими еди колко си часа. Сумират часовете и разделят на дните в годината и излиза броя на съдиите, които са необходими за това. На въпроса какво правят, ако едно дело се проточи много или свърши много бързо те имат изграден механизъм, но те досега не са прибягвали до него, защото когато почне дело, което трябва да се разгледа за сто часа, а то продължи 150 часа, на същия този колега следващите дела му се падат да ги разгледа за 50-60 часа. Така че то си се самобалансира и на тях досега не им се е налагало да задействат този допълнителен механизъм за изравняване на натовареността. На практика по този начин се изчиства и проблема с щатните бройки.

Тук при нас ако искаш щатна бройка, за да ти отпуснат недай си Боже почваме да носим от девет кладенеца вода, да казваме колко сме натоварени, колко сме тежки и изнемогваме. Този проблем в Германия са го изживели отдавна.

Натоварването при нас е нормално, въпреки, че в национален мащаб като не областен районен съд сме на горните места по натоварване. Смятам, че като има добра организация и нормална работна обстановка не е проблем. В момента шест човека се справяме доста добре с това натоварване, а то си е почти константна величина. Всяка година няма рязък спад или увеличаване на броя на делата. Всяка година имаме близо 3000 дела, които разглеждаме за цялата година. На практика в нашата реалност сегашната бройка си е достатъчна. Но при продължителното отсъствие на някой от колегите е проблем.”

„Аз не знам как се определят заплатите на административните служители. Те се спускат централно, но определено смятам, че там може да се помисли за увеличение. Там е осезаемо несъразмерното остойностяване на труда. И  когато се явяват хора комисиите питат каква заплата очакват кандидатите, но хората имат големи очаквания за заплащането в съдебната система. Идват хора от чатния бизнес, които са вземали по-високи заплати, които ние не можем да предложим, което достатъчно за себе си говори, че може да се направи справедлива методика. Служител назначен с малък трудов стаж взема заплата близка до минималната. Как да привлечем качествени кадри? Някои от идващите от частния сектор се отказват от по – високото заплащане за сметка на държавните привилегии, като отпуски, почивки, извънреден труд и други. Това са привилегиите, които ги привлича, но не и заплатите. Възнаграждението придобива по-нормален вид след натрупването на стаж и то много стаж, за да се стигне до прилично ниво.”

По време на интервютата беше разгледан и въпросът за командироването на магистратите, пречи ли то на кариерното им развитие и затруднява ли работата им. Повечето интервюирани лица разказаха, че в момента командироването се използва за запълване на незаетите щатни бройки, но това не е съвсем редно. Иначе нямат проблем с командироването. Ето и един от коменратите:

Аз съм бил командирован преди промените. При мен даде положителен резултат, а именно живване. Смяна на обстановката, хората с които се срещаш и работиш. Да оценям го. Това беше един доста добър период. Пак казвам това е един от начините човек да избяга от рутината. Но трудно би се осъществило, защото например при нас имаше командирован съдия. Много внимателно трябва да се преценят външните обстоятелства за желанието или нежеланието на конкретния командирован съдия. Ако нещо не бъде преценено, както трябва в повечето случаи съдиите не желаят да бъдат командировани. Отчитам ограничаването на командировките до шест месеца като положителни. Защото преди, какви бяха тези две години. Не стига, че заема щата в съда, от който е командирован, а там където е командирован какъв е: ни риба ни рак.

Това може да е една от мерките срещу корупцията. Стоейки съдията 20 години в този град каква е гаранцията, че не се е запознал и обвързал с един куп неподходящи хора. А отивайки на ново място не е така. При едно от командированията ми администрацията и колегите бяха малко на щрек за едно дело, защото един от подсъдимите беше някакъв виден в града. И аз казах: Съжалявам ама на мен не ми е никакъв и нямам никакви скрупули да го гледам това дело. Вероятността да си обективен е много по голяма, когато не си от града и не познаваш слуховете.”

С дълбочинните интервюта изследвахме и условията на труд в съдебната система и останалите структури в сектор „правосъдие”. За разлика от останалите градове, в Димитровград респондентите споделят за недостъчно добри условия на труд не само в полицията (тенденция, която се наблюдава в цялата област). Ето и коментарите по отношение на съдебната палата:

„Материалната база на съда няма какво да я коментираме. Опитваме се както можем така да се справяме, като започнем от химикали до принтер и компютър. До скоро работих с личния си компютър и монитор. Справяме се някак и не се оплакваме. Материалната база няма да я обсъждаме. Валя ни в коридора, валя ни през прозорците. Много е трудно отоплението.”

„От материална гледна точка в нашия съд нещата стоят по различен начин от останалите съдилища. Нашата сграда не е собственост на ВСС, а е на МРРБ. Това води до известни затруднения. Например кой да смени прозорците. В момента сме като бебе с няколко баби.”

Важен обект на проведеното изследване беше темата за корупцията. Чрез дълбочинните интервюта се опитахме да разберем от експертите в сектор „правосъдие” има ли корупция, разследва ли се тя ефективно, нужни ли са промени в законодателството ни, за да ограничим корупцията. Всички респонденти бяха на мнение, че корупция има, но тя е по-скоро по високите етажи на властта. По отношение на това трябва ли сигналите да са анонимни или не, участниците в интервютата даваха разнопосочни аргументи и еднакво защитаваха и двете тези. Ето и част от коментарите им:

„Когато тази организация, която се занимава с корупцията, започне да разглежда сигнала, то няма никакво значение този сигнал дали е анонимен. Това е една от трудностите на тези, които ще работят. Някой праща сигнал до мен: Например на председателя на съда са му отстъпили място като крайно нуждаещ се на брега на Царево. Сигнала е анонимен, но вие не можете ли да проверите в Търговския регистър дали той е купил имота. Можете. Обличат мързела си в една правна норма. И не само мързела, също и заинтересоваността си. Може да се направи всичко. Няма значение от къде е дошъл този сигнал. Въпроса е дали това, което е отразено в сигнала е факт. Не още като дойде и го видиш, че е анонимен и го захвърлиш. Тази работа може да се провери. Няма никаква пречка. Трябва да има инициатива, която трябва да е защитена от закона.”

„Считам, че логически не следва да бъдат анонимни, защото това предпоставя врата за абсолютно широки злоупотреби. Ти нещо не ме кефиш и като отмъщение се пуска един анонимен сигнал и ходи се оправяй после. А ако ти се случат двама – трима. Какво става с теб? Ще те разпънат на кръст, заради някой, който не смее да си сложи името отдолу. Как ще се провери този сигнал? Къде отива насрещната връзка? Някой просто пуска една димка за корупция. Как ще го проверяваме? От друга страна проблема с корупцията на всяко ниво в България го знаем всички и ако сигнала е много изчерпателен. Няма еднозначен отговор на този въпрос, но по – скоро клоня, че не трябва да са анонимни. Знаете ли колко много психически нестабилни хора идват и искат всякакви странности. Това би отворило врата за всякакви хора.”

„Трябва да са анонимни. Иначе никой няма да пуска. Всеки ще се страхува от репресия. В момента анонимни сигнали не се приемат никъде обаче като знаем колко са защитени. В малък град никой няма смелост да застане с името си.”

Друга тема, обект на дълбочинните интервюта беше темата за достъпа до правосъдие. Тук бяха разгледани възможностите за достъп до сградите на институциите от съдебната система за лица с физически увреждания. От отговорите на респондентите стана ясно, че съдебната палата в Димитровград има изградена рампа за колички, а когато на лице с двигателни увреждания му се наложи да ползва услуги, които са разположени на втория етаж, то съобщава на охраната и съответния служител слиза на първия етаж, за да го обслужи.

В хода на интевютата беше коментирана темата за безплатната правна помощ. Голяма част от участниците в проучването бяха на мнение, че процедурите за предоставянето й са добре регламентирани и не следва да се променят. Според респондентите безплатната правна помощ под формата на служебен защитник реално осигурява достъп до правосъдие на много от нуждаещите се лица. По отношение на назначаването на служебен защитник за дела по НК и изплащането на възнаграждението му при загуба на делото от осъдения, почти всички респонденти бяха на мнение, че е съвсем справедливо. Ето и един от коментарите по темата:

„Това по нашият закон е една от хипотезите на задължителната защита. Това го има разписано в закона. Това, че някой не може да си позволи адвокатска защита пък интересите му налагат, също е една от хипотезите на задължителната защита т.е. човека иска да има адвокат и не може да си позволи. Според мен не нарушава правата на подсъдимите, защото ако говорим за различни правни системи, правосъдието никъде не е евтино. Тази защита, за да бъде адекватна и качествена все пак трябва да има някакво измерение. Понякога делата са много големи и изискват много труд. Ако дойде служебен защитник, може ли да не му се плати на този човек или да му се плати нещо мизерно от Бюрото по правна помощ. Аз мисля, че решението е адекватно. Трябва да си плащат разноските. В крайна сметка правиш престъпление, държавата ти плаща защитата и ако влезеш в затвора ще те храни с повече издръжка, от колкото ученици и пенсионери. Мисля, че трябва да си плащат.”

При нас ги има. В Хасково ги има. Аз съм за да има такива центрове към всеки Районен съд. Това ще облекчи много гражданите. Въпреки, че ние тук сме създали организация в нашия регион. Преди давахме дежурства, защото и аз съм в този списък в АК. Всеки има по едно две дежурства на месец, но сега вече даваме дежурства колегите, които сме вписани в списъка в Димитровград. Ако има клиент те веднага ни го пращат, на който е дежурен. Не ходим там, а ни го пращат, което е по-добре за хората, които са от Димитровград. Клиентите биват насочвани от Хасково и идват в нашите кантори в Димитровград, на този колега, който е дежурен. Хората питат в Хасково и така научават. Има информация в съдилищата и в адвокатска колегия кой е дежурен този ден.

Коментирана беше и инициативата на адвокатска колегия да разкрива центрове за безплатно консултиране на уязвими групи граждани, която срещна широка подкрепа от страна на всички респонденти. Ето и един от коментарите по темата:

„Освен това, ако клиента няма възможност и попада под категорията социално слаб и дори ние не правим запитване до колегията ние директно си правим заявление и подаваме в Агенцията за правна помощ попълваме формулярите и реално ние започваме процедурата веднага, ако дойде като наш клиент. Като бюрокрация е много за нас. Даваме отчет на колегията. Ти си права, че трябва да се създаде по-добра организация за тази Безплатна правна помощ. Може би по отношение на гласността.”

В рамките на дълбочинните интервюта беше разгледан въпросът за негативния образ на съдебната система и необходимостта от провеждане на проучвания за нея. По тези теми повечето респонденти се затрудняваха да изразят мнение или бяха скептично насторени. Част от коментарите включваха различни инициативи, организирани на местно ниво за запознаване на обществото или учениците с работата на съответната институция, което беше представено кАто работещ модел.

Една от стратегическите цели на реформата в съдебната система е въвеждането на електронно правосъдие. Интересно беше да изследваме как специалистите от „сектор правосъдие” възприемат тази идея и какви конкретни предложения имат по темата. Оказа се, че всички подкрепят въвеждането на електронни системи и смятат, че това може да облекчи работата им. Същевременно обаче повече от половината респонденти споделиха, че това за тях са само добри намерения, които не мислят, че някога ще бъдат изпълнени:

„Електронното правосъдие е неизбежно. Технологиите навлизат в живота ни с доста бърз темп и няма как да избягаме от тях. Аз съм изцяло за. За призоваването по електронен път – все още липсва култура на общуване. Например лице, което по някакъв начин участва /свидетел, страна/. Може да поиска документ, който го засяга по имейла. Да обаче ние от къде да знаем този имейл на кой е, дори да го е написал някъде. Ако още в началото заяви в документ, че това му е телефона, имейла или друга форма на комуникация т.н. и всичко, което получим от него изхожда от него. Това ако се направи няма да е проблем. Нещо, което правим вече от повече от година – сканиране на дела. Някои съдилища правят електронна папка на делата, която е достъпна само на страните, което е разбираемо. Има форма в сайта на съда, която се попъла и разглежда по най – ускорения начин и се дава разрешение да се ползва. И това от една страна помага на хората, които са от други градове или техните адвокати. Това се прилага само в някои съдилища. Варианта хартиен носител все повече започва да избледнява.”

„Може би трябва да имаме по-голям достъп до други институции. Защото в момента за справка съдимост, справка за имоти, справка за наследници ние пишем писма, след това чакаме те да се изготвят. Ако сме свързани в една система смятам, че разследването ще бъде по-ефективно. Всеки човек да си влиза с паролата, защото иначе все пак живеем в България.”

„Въвеждането на електронни системи и регистри много би помогнало. Ще пощади човешки ресурс. Според мен всеки полицейски служител трябва да има таблет с различно ниво на достъп до системата, но без да превишават правомощията си.”

„Въвеждането на  електронни системи и информационни технологии е много необходимо и полезно, но „електронно правосъдие“ звучи като фантастичен филм, нещо от бъдещето.”

„Това, което искам е системите на различните институции да бъдат свързани. Още от следствие, прокуратура, съд, изпълнение на наказанията. Това да бъде свързано в една база данни. Всеки да работи с различно ниво на достъп. Когато лице е осъдено ние попълваме един огромен лист тип вестник от старите години и го изпращаме в полицията. Попълваме на ръка този вестник, с който уведомяваме полицията, че това лице е осъдено на три години условно на тази дата и т.н. В полицията друг човек взема вестика и го попълва в тяхна база данни. Не е нормално в 21 век да няма база данни, в която да става на момента ясно, че това лице е осъдено. По същия начин е с бракоразводните дела. Това се отразява в ГРАО /Национална база население/. Ние пак попълваме същия вестник, че тези две лица вече са се развели и го подаваме в общината. Това е безумно. Да се налага информацията да стига в общината, която е отсреща да стига с вестник. Така си представям електронното правосъдие. Поне да бъдат свързани базите данни на различните структури и организации. Например идваш ти в съда и казваш имам дело в София. Аз няма как да знам това. Под кой номер е делото и какво се случва там аз не мога да кажа. Базата ни данни е на база информация вкарана в този съд. Съдилищата не са свързани помежду си по никакъв начин.”

„В момента ние влизаме в сайта на Районен съд и си гледаме решенията. Това не е достатъчно. Ние искаме да гледаме целите дела. Като влезем с парола и потребителско име, където сме се регистрирали да гледаме всичко станица по страница. Това ни пести много време. Ние имаме дела в София и в Пловдив и т.н. Не само губим време, а и товарим клиентите с пари. Това е електронното правосъдие за мен. Не само съдебните актове, протоколи от съдебни заседания.”

„Моето определение за справедлив съдебен процес е: първо честен и неподкупен съдия, пропорционално равна защита и на двете страни и бързо произнасяне на заключителния акт. Делата се протакват от адвокатите с цел извличане на повече хонорари, от техните клиенти, а не от разследващите, прокурорите и съдиите. При отсъствие от страната няма как делата да не се спират или удължават.”

„Какво е справедлив съдебен процес е много относително. Съдът да се води единствено и само от доказателствата на едно дело. Понякога се води и от вътрешно убеждение. То е записано и в закона – от доказателства и вътрешно убеждение. То е ясно, ако доказателствата са за едната страна, то такива трябва да са му и убежденията, но в много случаи ние сме изпадали в парадокси, което ми говори, че влияят някакви други фактори. Това си зависи от човека съдия как ще си изпълнява задълженията, затова ЗСВ трябва да се промени. Има държави, където избират съдиите/прокурори, не само държат изпити, но и се избират съдиите, както ние избираме кмета, общински съветници и др. Например издържали са изпита и след това те правят кампания и хората се запознават с тяхната визитка и правна история, стаж и житейски опит. На практика се получава, че хора без житейски опит от студентска скамейка става съдия и той решава това дете на кого ще предоставя родителски права, съответно с какъв режим на контакт на другия родител. А той дори не е родител, което не е лошо, но за мен да станеш съдия трябва да имаш житейски опит. За да решаваш съдби ти трябва да имаш не само отлични правни знания, но често нещата няма как да са откъснати правото от житейските събития и отношенията.”

Сред въпросите, които са специфични за съдебната система чрез дълбочинните интервюта проучихме темата за пробацията – доколко е ефективна и кои мерки срещат подкрепа от страна на участниците в проучването. Доста противоречиви бяха мненията на повечето участници в проучването. Според една част от тях пробацията е добра като замисъл, но на практика в България изобщо не е ефективна. Според други това е много въздействащо наказание и дори единственото, което може да превъзпитава. Ето и част от коментарите по темата:

„Аз съм за, като адвокат може ли да е друго. Наитина това е фиктивно наказание. Много хора си мислят, че условното изтърпяване на наказанието то е условно, но пробацията си е фиктивно наказание. Много хора си мислят, че пробацията се изразява само в тази мярка да се подписваш периодично при пробационния служител или при кмета, но това не е само така. Имаш и поправителен труд.”

„Нещо много хубаво, но действително да се изпълнява така, както е в закона. Пробационните служители наистина да изпълняват задълженията си. Не може само да ходиш да се подписваш. И друго, когато не можеш да се явиш на подпис, защото фирмата, в която работиш я местят в Слънчев бряг. Ами какъв е проблема този човек да ходи да се подписва там в пробация. Не е необходимо да искат от шефа разни документи, защото ако е осъден за кражба, а работи като строител шефа му като нищо ще му покаже вратата, че му причинява толкова грижи. Да му пише бележки, да го пуска за подпис и отгоре на всичко осъден за кражба.”

„Това е добро наказание. Мисля, че колегите се справят добре и естествено има и отлъчени, но превантивната дейност е добра. То вече не е превантивна, защото то е наказание, но е с цел превенция. Негативното мнение на гражданите към пробация се дължи на това, че главните престъпления са престъпления свързани със собствеността и хората, които го извършват са по-ниско образовани и за тях пробацията не изглежда наказание, защото пробационните мерки са примерно задължителна регистрация и да идва всеки ден на разговори. Лицето с ниското образование не го усеща като наказание.”

„Отношението ми е положително. Това е единствения шанс да му се повлияе на човека. Би било подходящо да се изискват предсъдебни доклади. Друг е въпросът до колко съдът ще приеме описаното от пробационния инспектор и ще се съобрази с него. Практиката е такава, че в големите градове по скоро се изготвят такива предсъдебни доклади, докато в малките населени места съдилищата не искат предсъдебни доклади или не се съобразяват с тях, дори и да има такъв. Има много случаи, когато човекът има заболяване и му е сложено безвъзмезден труд, който той няма как да изпълни или е трайно безработен и поправителен труд, просто удръжки от заплатата, а той няма работа. Когато тези мерки не са съобразени с човека, изпълнението им става много трудно и за самия човек и за самия инспектор. Имали сме такива случаи.”

„Обществено полезният труд е и морална мярка, и санкция. Възпитателно действа и на децата, и на останалата част от обществото. Например сега в Димитровград имаме страница във фейсбук: Димитровградски нередности. Преди си паркирах, където ми падне, но сега като взеха да снимат и да качват си казвам. Защо да се излагам и да ме гледат и коментират? Цял живот съм изисквал от хората да спазват правилата, а сега да виждат, че не ги спазвам. Ето никаква санкция няма, но действа.”

В рамките на проучването беше разгледана и темата за детското правосъдие. Много важно е да се отбележи, че всички интервюирани лица показаха много голяма чувствителност по темата. Всички единодушно подкрепяха предприемането на мерки, които да щадят децата преди и по време на съдебното производство, независимо дали са в разрес с вече съществуващи правила и принципи, като принципа за случайно разпределение на делата например. Всички респонденти бяха на мнение, че е добре да има специални съдебни състави, които да гледат дела, свързани с детско правосъдие, независимо, че това може да е в противовес със случайното разпределение. От всички институции отчитаха нуждата от повече обучения и по-добра квалификация на служителите, които работят с деца. Ето и един от коментарите по темата:

„Определянето на специални състави и прокурори за работа с деца не е в разрез с принципа за случайно разпределение на дела според мен. Те пак могат да са на случаен принцип, когато има повече прокурори, които работят с деца. Преди години имаше определени колеги, които разглеждаха делата при малолетни и непълнолетни. Според мен специално обучение за работа с деца и специални подходи ще бъдат много полезни, за да не се мисли за специализация. Това е по-добрия вариант. Трябва да има обучения, макар и по-кратки, но на чести периоди. Полицейските служители също би следвало да минават подобни обучения.”

Важна тема от проучването беше темата за досъдебното производство и проблемите при него. Повечето респонденти имаха какво да кажат по тази тема, а съвсем естествено най-много предложения дойдоха от страна на служителите на МВР и прокуратурата. Като цяло интересно беше да разберем, че за разлика от ситуацията в други градове, в Димитровград се наблюдава добро взаимодействие между полицията и прокуратурата, а според част от респондентите дори има екипна работа. Това най-общо може да се обясни с факта, че града е малък и прокурорите и полицаите се познават. Друго интересно твърдение на голяма част от участниците в интервютата е, че в Димитровград няма голямо текучество на кадри в полицията за разлика от ситуацията в цялата област.

С голяма част от респондентите коментирахме сроковете в досъдебното производство и сроковете за разглеждане на дела. Общото мнение (с едно единствено изключение) е, че сроковете са добре регламентирани, спазват се на местно ниво, никой няма интерес да протаква дела и, ако това се случва, има обективни причини, които го налагат. Дори един от интервюираните полицаи разказа, че по-скоро адвокатите са тези, които протакват делата.

„Според мен срока за разследване на едно престъпление е важен в кой етап се намира то. В етап на установяване, в етап на доказване или в етап на заключение и повдигане на обвинение срещу извършителя. Срока не би трябвало да се променя в по-кратък срок, защото краткия срок подтиква към претупване на нещата за незадълбочаване на самата информация, а си мисля че с тези преписки решаваме човешки съдби в края на краищата.”

Коментирана беше и предварителната полицейска проверка – до колко е необходима, от кого трябва да се извършва и т.н. Всички респонденти бяха единодушни, че предварителната полицейска проверка е необходима. Коментари имаше относно това, че не е редно да се извършва от полицаи, предвид, че не са юристи, но за съжаление такава е волята на законодателя и това решение е намерено, за да се компенсира недостига на разследващи полицаи. Ето и част от коментарите на респондентите:

„Не следва да отпада предварителната проверка, тъй като в много от случаите се оказва, че липсва престъпление. Полицаите са достатъчно компетентни и не остъпват по нищо на следователите. Предварителните разследвания не забавят правораздаването.”

„Няма как според мен да отпадне предварителната полицейска проверка, защото за да се образува досъдебно производство трябва да има достатъчно данни за извършеното престъпление. Не във всички случаи от една жалба или от един сигнал в него има достатъчно данни за извършено престъпление. Например: В случай за неплащане на издръжката, когато два или повече месеца не е плащана е престъпление. Вие ако пуснете сигнал, че не сте получавали издръжка нали този сигнал трябва да се провери, дали действително това е така. След като в НПК е предвидена възможност да се извършват процесуални действия от полицаи, а не от разследващи полицаи, определено е, че имат процесуална стойност. Ако нямаха такава стойност, нямаше да са в НПК. От тази гледна точка е така. Доколко е ефективно това нещо е друг въпрос.”

„В интерес на истината при нас така са направени нещата, че нещата, които се събират на предварителната проверка те не са класически доказателства. Всичко после се преповтаря. Това води до една тромавост и едно преповтаряне. Обаче от друга гледна точка в много случаи тази полицейска проверка ти изяснява достатъчно добре фактите, дори до това да не се стига до образуване на дело. Ако няма такава предварителна полицейска проверка ще има безобразно много досъдебни производства, които ще доведат до едно забавяне като цяло на разследването и на едно много голямо оскъпяване. Всичко, което се прави в досъдебното производство това са експертизи, справки. Всичко това донякъде е хубаво да го има. Мисля, че е добре да има такива проверки, въпреки, че се получава преповтаряне на нещата.”

„Честно казано от опита си като разследващ орган преди години един единствен път е идвал прокурор на местопроишествието. Някак си по –спокоен е разследващия, когато има прокурор да съблюдава. Но чак да е необходимо присъствието…… То тогава този разследващ за какво е? Трябва само да държи химикала.”

По време на дълбочинните интервюта беше засегнат и въпросът за необходимостта полицаите да се консултират с психолог, за да не се стига до т. нар. професионално прегаряне. Интересно беше да открием, че повечето полицаи са на мнение, че нямат нужда от психологическо консултиране, докато всички останали респонденти смятаха, че то ще е много полезно, предвид естеството на работата им (убийства, изнасилвания, катастрофи и т.н.). Ето и коментар по темата:

„Задължително трябва да има психолог към всяко районно управление на полицията. Трябва да има полицаи психолози работещи на терен. Института по психология на МВР има огромен капацитет.”

„Трябва да има психолог, защото е много натоварено. То има на щат психолог, който е един в ОД на МВР. Ако те извикат до психолога това е негатив. Все едно ти си прегрешил. Трябва да има задължителен елемент за посещение при психолога.”

Коментирани бяха още и доколко са оправдани полицейските задържания, има ли полицейско насилие, оправдано ли е то, какви промени са нужни, за да се повиши ефективността на разследването. Всички интервюирани бяха на мнение, че полицейските задържания са ясно законово регламентирани и полицията на местно ниво спазва законите и в това отношение няма никакви злоупотреби. Аналогични бяха и коментарите по въпроса за полицейското насилие – според респондентите не се наблюдава превишаване на полицейските правомощия от служителите на МВР в Димитровград.

„Кое е полицейско насилие? Гражданите го приемат като хулиганска проява. Естеството на работата, самия контакт с нарушителя ако той бива под ефекта на различни упойващи вещества това води до неговото неподчинение и не употребата на физическа сила води до негативни последици в последствие. Аз подкрепям насилието изцяло. Казвам, че който не е работил тази работа не може да го разбере. От вън се вижда само как полицая превишава правата си. Полицейската структура е силова структура, от там нататък какви заключения трябва да вадим. Ние не сме социална структура. Полицията прилага и съблюдава за изпълнението на определени законови права, правомощия, задължения. Няма такъв термин като полицейско насилие има използване на сила и помощни средства, защото насилие и насилник се свързва с друго. Използване на сила и помощни средства е оказано вече в закона за МВР до къде може да се простира. Петте изключения, при които стрелянето с оръжие е разрешено трябва да бъдат по ясни и конкретни, защото след това в съда адвокатите на другата страна могат да интерпретират закона по различни начини.”

„Трябва да се направят специални стаи за разпознаване, а не да се изправя жертвата срещу насилника лице в лице.”

„Отношението на прокурорите при нас е чудесно и има екипност в работата.”

„Не няма случаи, когато е оправдано полицейското насилие. Законът е добър и изчистен в тази посока и няма случаи, когато е оправдано полицейското насилие. Проблемът идва, когато обаче полицейският служител се възползва от правомощията си по закон и използва сила, но гражданина пусне жалба става някакъв ужас от обяснения за полицая.”

„Решението относно полицейското насилие трябва да върви в две посоки. От това гражданите да бъдат информирани непрекъснато, че полицая след като издаде разпореждане и каже падни ще падаш, ако ти каже легни ще лягаш. Сегашното неподчинение на гражданите произтича от мисленето на хората „той какво ще ми направи’’. Но когато престъпника тръгне да се съпротивлява към полицейския служител тогава закона трябва да се приложи в максимална степен за полицая. „Не аз да те тормозя, а униформата, която нося да те тормози.” Ако лицето е под въздействието на алкохол и наркотици. Ако е психически нестабилен или лицето е физически по-здрав и млад от полицая и не послуша командата на полицая. Какво се случва тогава? Ще се бием? Защо трябва? Ами ако го убием, защото тук е имало и такъв случай. Как се живее след това? Травмата остава за цял живот. Не е ли по-добре да бъдат регламентирани употребата на помощни средства или стоп патроните или ел. палки. Те са регламентирани, но условието за ползване е да си на минимум 12 метра от лицето срещу, което ще стреляш. Ами ако стаята е малка? Какво трябва да направя да изляза и да оставя вратата отворена, за да се целя и той да ме чака. Аз по този начин съм уязвим от закона. Защо? Да направят нещо, да ми дадат нещо, за да го възпра този човек.   Помощните средства трябва да бъдат съобразени с реалностите. Трябва да се обезпечи материално полицая с помощни средства. Сигналите до 112 да имат степен на важност. Например в големите градове съсредоточават големи сили и средства, но в малките населени места не е така. Във всяка една патрулна кола трябва да има ел.палки.”

Мнение на адвокат: „Много се нарушават правата на уличените лица, на заподозрените и т.н. точно в това производство в тази полицейска проверка. Хората трябва да си търсят правата.”

Важна тема от проучването беше темата за структурирането на съдебната система. Един от най-коментираните въпроси беше какво трябва да се направи по отношение на следствието, ефективно ли е то сега, трябва ли да се преструктурира или е по-добре изцяло да се закрие. Повечето участници в проучването бяха на мнение, че следствието не работи ефективно и трябва да се закрие или да се разшири значително обхвата му на компетентност. Ето част от коментарите:

„Има дела, които е добре да се гледат от следователи, защото техният ресурс не е никак малък. Моето мнение е, че те трябва да се ползват от доста повече дела, от колкото към момента. Част от натовареността на разследващите трябва да премине към следователите. В малките градове, ако не им се дава друга работа ще бъдат почти без работа. Може да се помисли нещо от материалния закон, за да им се увеличи компетентността.”

„Разследващите полицаи като бройка са много и мисля, че се справят добре с нещата. Следователите едва ли са толкова много на брой, но пък нямат толкова много работа. Може да работят при някои членове на НПК. Вместо да го извършва разледващ полицай може да го извършва следовател. Те работят престъпления срещу страната, но колко престъпления срещу страната има? Това което те работят е една частица от НК. Разследващите полицаи са твърде много и полицая работещ на терен е разтоварил тях. Полицая работещ на терен разпитва вместо тях, ходи на огледи вместо тях, разпитва свидетели, разнася им вместо разследващите полицаи. Те са достатъчно разтоварени. За да се реформира самата структура трябва да има строго профилиране на самата работа. Разследващите полицаи да работят всички действия по НПК без да делегират на полицаите работа. Да не се изземват функциите на специалиста и да се делегират на неспециалистта. Ако не се променят тези неща МВР ще потъне и няма да се оправи със смяна на министъра или със смяна на секретаря. Не може едно и също нещо една структура да го започне, друга да го продължи, да го прехвърли на друга и поредната да го довърши.”

„Смятам, че следователите трябва да работят повече. В момента престъпленията, които са дадени на следователите за щастие не се случват. Според мен не трябва да съществува изобщо следствието. Това е моето мнение. Или ние разследващите полицаи не трябва да сме в МВР. Трябва да сме като следователите. Според мен двете разследващи институции следователи и разследващи полицаи са едно и също. Те взаимно се изключват. Не виждам защо държавата да плаща и на разследващия полицай и на следователя, като следователя определено не върши никаква работа. Има по едно дело на бюрото, а ние имаме по 80-100 дела. Не се оплаквам от натовареността, а казвам че е безсмислено. Да не говорим, че тяхното възнаграждение е до небето и техните условия на труд нямат нищо общо с нашите. Така че или да се увеличи тяхната работа или едната институция да не съществува. Както беше на времето – имаше само следователи и помощник следователи. От една страна разследващите органи да са извън МВР дава малко повече свобода, но не свободия. Сега в момента ние като извършваме едно действие ние се съобразяваме с хиляди началници. Няма пречка, но всеки един си дърпа към неговото – прокуратурата иска едно, а началника на районното иска друго и става малко – незнаеш къде си.”

„Работата на следствието не е ефективна. Тях ги ограничиха много. Може част от натовареността на разследващите полицаи да се прехвърли на следователите, при някои по сериозни престъпления, като убийство, измами, тероризъм, миграция и престъпления свързани с европейски програми.”

„В момента все пак имат някакви правомощия следователите, преди бяха само при престъпления към и страната и няколко други редки престъпления. И цял държавен орган да работи за това. Сега им върнаха част от правомощията. Защо няма по-голяма конкретика кои точно дела се водят от следовател или разследващ полицай? Когато има повече възможности за избор кой да поеме отговорност и кой да се заеме със случая се пораждат недомислици. Трябва да е ясно и конкретно разписано. Целия този потенциал на следствената служба може да се използва по рационално.”

„Не е ефективна работата на следствието. Те работят 2 – 3 %. За мен това е мъртва структура. Отдавна трябваше да ги направят прокурори или съдии.”

Интересно беше да изследваме какво мислят експертите на местно ниво по въпроса дали трябва да има законовавъзможностзаразследваненаглавнияпрокурорпринеправомернидействияилибездействиеотнеговастрана. Всички бяха категорични, че трябва да се измисли механизъм чрез който да се търси отговорност на главния прокурор. Повечето респонденти се сещаха за думите на главния прокурор Филчев, че над него е само Господ и никой не може да го съди. Ето някои от по-интересните коментари:

„Може да се търси отговорност от ВСС. Според мен трябва да има законова възможност да бъде разследван.”

„Според мен главния прокурор трябва да се управлява само от закона и от интересите на обществото. Но това би го парирало за вземане и извършване на първоначални проверки. Той би трябвало да е освободен, но в някаква степен би трябвало да носи отговорност. Законодателят трябва да помисли. Не е нормално да е без контрол, както думите на Татарчев: „Над мен Господ и никой друг”. За критерий за избор на такъв човек според мен трябва да се приеме американския опит, където този човек не може да бъде под определена възраст, че този човек трябва да бъде стойностен и морален и който не е политически обвързан. Според мен не трябва да бъде преследван за действия извършени по време на изпълнение на служебните му ангажименти, но за бездействията си трябва да носи отговорност, защото ние всички като граждани на тази млада демокрация искаме действия. Окръжните прокурори също трябва да имат безупречна репутация.”

„Аз съм за възможността да се разследва главния прокурор. Обаче кой ще го разследва? Трябва да се намери механизъм. Да не са му подчинени прокурори да го разследват. Може би ВСС да реши. Трябва да се измисли механизъм – представителите на ВАС, ВКС да определят разследващ или комисия, въпреки че аз не ги харесвам тези комисии – те разводняват. Може да го разследва парламента.”

Коментари по време на интервютата предизвика и темата за наказателното ни законодателство. Една част от респондентите бяха на мнение, че НК е добре написан и едва ли не има нужда от съвсем дребни корекции, докато според други трябва да се изработи съвсем нов НК. Много коментиран от респондентите беше въпросът с поемните лица. Според повечето интервюирани изискването да има поемни лица е безумно и представлява доказателство, че законодателя няма доверие в институциите, а какво остава тогава за обикновените граждани. По отношение на проблемите с битовата престъпност, кражбите и телефонните измами всички респонденти бяха единодушни, че проблемът не се корени в законите или правораздаването. Основния проблем според тях е липсата на кадри в полицията и ограничените правомощия на полицията. Някои респонденти добавиха към причините и липсата на гражданско самосъзнание от типа на това, че полицията не е охранителна фирма, че не  е редно да публикуваш в социалните мрежи къде отиваш на почивка и за колко време няма да си у дома, защото и престъпниците имат достъп до тази информация и др. подобни. Имаше проедложение да се дадат повече правомощия на селските кметове, за да могат те на място да се борят с престъпността, а също имаше предложения и да се създадат нещо като граждански отряди, които да имат определени правомощия и да работят по малките и отдалечени населени места.

Някои респонденти имаха конкретни предложения за промени, които не касаеха въпросите от дълбочинното интервю, но бяха важни за тях, излезли от практиката им:

„В някои случаи някои процедурни правила според мен биха могли да се променят, за да се облекчи дейността на прокуратурата. Например: Възлагам данъчна проверка на НАП. Те извършват проверката, но казват не можем да ви дадем отговора, тъй като е данъчна тайна и не могат да ми дадат отговора на проверка, която аз им възлагам. Аз трябва да искам разкриване на данъчна тайна от съда, за да могат да ми дадат те отговора на проверката, за да преценя има ли достатъчно данни за извършено престъпление. Според мен това е случай от практиката, при който е алогично да сядам и да пиша искане до административен съд. Моля дайте ми разрешение, за да получа отговора от проверката, за да мога да преценя има ли данни за престъпление или няма. Би могло да се редуцират и самата тежест на деянията, когато на времето се готвеше нов НК. По времето на бившия главен прокурор имаше идея деянията да се отделят на престъпления и простъпки т.е. по-леките бих казал обществено опасни деяния въобще с тях да не се занимава прокуратурата.”

Коментирана по време на проучването беше и темата за гражданското участие в съдебната система. Според повечето респонденти гражданското участие се изразява в института на съдебните заседатели (които според едни са ефективни и имат своята роля и място в съдебната система, а според друг са напълно ненужни) и всички други възможности за взаимодействие са неприемливи и представляват риск за независимостта на съдебната система. Интересно беше да разберем, че експертите на местно ниво в голяма степен подкрепят идеята за децентрализация на съдебната система с оглед на това, че структурите ще имат повече самостоятелност и ще могат да провеждат различни процедури в кратки срокове. Централизираното провеждане на конкурсите за назначения беше един от примерите за тромави процедури, които лесно могат да се преодолеят с децентрализацията. Интересно е да се отбележи, че в Димитровград, където всеобщото мнение е, че има добра комуникация и взаимодействие между институциите, респондентите предпочитат да дадат повече правомощия на местните административни ръководители, независимо от възможността за израждане на ръководната роля в „еднолично и феодално управление”.

Силно впечатление при обработване на информацията от дълбочинните интервюта ми направи негативното отношение към медиите от страна на повечето респонденти. Ето и един от показателните коментари във връзка с казаното:

„За журналистите трябва да има по строги закони. Един слух го превръщат в истина и не носят никаква отговорност за това. Неправилно разбрана свобода на словото. Трябва да има повече цензура върху медията ни и да „се ремонтира“ сериозно.  Това няма да наруши свободата на словото, защото тогава няма да публикуваш неща, които не си проверил.”

По време на интервютата на преден план излязоха и други предложения за промени, които бяха важни за интервюираните лица, но не съответстваха напълно на въпросника за провеждане на интервютата. Макар и да касаят разлини теми, предложенията за промени са отразени в следващите няколко коментара:

„При битовата престъпност – възстановяване на щетите на пострадалия от фонд, захранван от работата на лишените от свобода.”

„Търсенето на поемни лица-това го няма никъде по света! Смятам, че изискването за търсене на тези лица трябва да отпадне. Поемни лица са граждани нероднини на пострадалото лице например от кражба и се налага оглед на къщата им. Търсят се двама съседи, които да следят действията на разследващия полицай, на следовател, Дай Боже и на прокурора. Тези поемни лица се подписват на протокола, но те няма от къде да знаят какви точно действия  трябва да бъдат извършени, за да ги контролират. При едно престъпление през нощта почти невъзможно е да намериш поемни лица, особено ако мястото е отдалечено. Не можеш да си извършиш процесуалното действие, трябва да се изчака до сутринта, защото от шест сутринта до 10 вечерта можеш да безпокоиш хората. Думата на полицая с тези поемни лица се подлага на съмнение.”

„И сега има бързи производства. Проблема с битовата престъпност е не толкова в законодателството, колкото в организацията на полицията. Да има полицаи на всяко населено място. Да се опазва имуществото и да има патрули навсякъде. Да се дадат повече права на гражданите да задържат – така наречения граждански арест. Повече патрули по селата. Ако ще утежни бюджета на полицията, да дадат повече правомощия на кметовете. За да получим една сигурност трябва да има контрол. По населените места да дадат заплащане на граждани и да им дадат повече правомощия под контрола на полицията. Те много се притесняват, че ще им извземат функциите на полицията. Преди идването на полицията да не правят нищо.”

Важна тема от проведеното проучване беше темата за възстановителното правосъдие и медиацията. По-голямата част от интервюираните лица не бяха запознати с това какво представлява възстановителното правосъдие и не можеха да изразят мнение за него. След кратко разясняване от страна на гражданския наблюдател за същината на възстановителното правосъдие, няколко респонденти изразиха подкрепа към него, но все пак повечето респонденти подхождаха с недоверие и по-скоро бяха отрицателно настроени.

„Чувала съм за възстановителното правосъдие. Не са ли случаите, когато нарушителя компенсира жертвата, като прави нещо за нея? Мисля, че не е подходящо в някои случаи, защото травмата на жертвата понякога се носи за цял живот. Трябва първо да се преодолее постравматичния стрес и да се работи със самата жертва. Ако на мен някой ми е направил нещо много лошо и го виждам този човек всеки ден, дори и да прави за мен най-хубавото нещо ще ми внася неприятни спомени. Зависи от човека и от вида на престъплението. Трябва да се действа внимателно.”

„И в момента законодателят е предвидил подобна на възстановителното правосъдие възможност за претендиране на неимуществени вреди и съответно за присъждане на такива обезщетения за причинени неимуществени вреди не само за имуществени вреди. В момента има облекчена процедура, както казахте за пътно – превозните проишествия има специални членове, където от пострадалия зависи дали да се води наказателно производство или не. В закона в момента е предвидено например при кражба между роднини, зависи от тях дали да се водят дела т.е. не минават през прокуратура. Това са престъпления от общ характер и частен характер. При по – леки престъпления може да се предвиди такава възможност.”

Не така стоеше въпросът за медиацията. Тя е значително по-позната на интервюираните лица. В следствие на проведеното проучване стана ясно, че медиацията събира подкрепата на едва около половината от респондентите. Най-често против медиацията се изказваха адвокатите, а най-положително настроени бяха магистратите. Ето и част от коментарите във връзка с медиацията:

„Това е вид сдобряване между страните, но когато конфликта е ескалирал медиацията е невъзможна. Тя може да се извърши само в начален етап на самия конфликт между двама човека. Ако конфликта се хване в началото медиацията може да се справи с проблема.”

„Медиацията е нещо добро и хубаво, но медиаторът трябва да е поне пет пъти над нивото на страните. Ако е имал образование, е нямало да стане медиатор. Медиацията е начин за разрешаване на гражданско-правни спорове в извън съдебната система и извън харченето на пари. Това е медиацията.

Не можем да говорим за задължения (да стане задължителна). Гражданските правоотношения вървят при хоризонтала. Там е валидно правилото „ако искам”. Как ще ме задължиш? С оглед на това, че се харчат пари ,могат да потърсят пътища. Тук във всичките решения съдиите указват на страните да предприеме действия по отношение на доброволно споразумение. Дори са задължени преди всяко заседание да питат дали са намерили общ език, за да се прекрати делото.”

„На практика ние адвокатите сме си медиатори. Ние си го правим това. Дори и да заведем дело отново гледаме да водим преговори. Не може медиатор да не бъде юрист. Той не познава материята и как ще ги спогоди. Ние имахме една медиаторка, при която никой не влезе. На практика не виждам – при един спор се ходи при адвокат.”

„Смятам, че медиацията трябва да е задължителна. Когато е препоръчителна страните казват: „Аз този не искам да го гледам, а камоли да отивам с него на медиация.” Понякога страните казват:  „Само и само да му отмъстя,  го искам на съдебната скамейка.” Имахме конкретен случай от наказателно частен характер. Хората сами казаха, че са се допитали до медиатор и им е отговорил, че по наказателни дела няма как да се постигне споразумение чрез медиация. Но за мен няма проблем, когато развитието на производството зависи от волята на някоя от страните, да се постигне споразумение. Така, че може. Медиацията има перспективи за развитие.”

„Медиацията може да намери място в НК, НПК и ЗИНЗС и да се използва за по – леките престъпления с малко обществена опасност.”

„Мнението ми за медиацията е положително. Смятам, че може да се ползва и при гражданските и при наказателните дела. Наказателни дела от частен характер, където примерно аз съм ударила човек и той ме съди за това. Не прокуратурата, а човека ме съди за това. Там може да се ползва. Определено съм за медиацията.”

Резултати от съдебен район – Хасково

 

Всички дълбочинни интервюта започваха с въпроси по отношение на образованието по право. Обсъдени бяха възможността за въвеждане на квотен принцип за прием на студентите, доколко е редно университети, които не са с хуманитарна насоченост да имат юридически факултети или специалност „право”, за стажовете на юристите, обученията в Националния институт по правосъдие /НИП/, първоначалните и последващите обучения на всички специалисти от сектор „правосъдие”. По отношение на образованието в университетите, интервюираните лица имаха разнопосочни мнения. Някои бяха на мнение, че трябва да се въведе квотен принцип за специалността „право”, други смятаха, че трябва да има квотни принципи за всички специалности и държавата да има сериозна роля в това отношение. Според трета част от респондентите пазара сам регулира и отсява качествените кадри и добрите университети, а въвеждането на квоти по-скоро ще наруши правото на избор на студентите. Ето и няколко коментара по темата:

„Квоти има и сега – всички държавни университети приемат студенти по определена квота, която МОН отпуска. Проблемът е, че държавните университети увеличават постоянно приема, защото получават държавна субсидия на брой студенти. Иначе е нормално към правото да има интерес, така е от много години. Дали е хуманитарен университет, дали е технически или икономически, няма значение. Значение има дали отговаря на законовите условия – брой хабилитирани преподаватели и т.н. Трябва да се промени като цяло моделът на прием, и то не само за правото, а за всички специалности. Поне в държавните университети това е възможно, за частните ситуацията е различна. Държавните университети искат повече студенти заради парите, които получават „на калпак” от държавния бюджет. Затова всяка година се борят да им разрешат откирване на нови специалности или увеличаване на приема в някои от съществуващите. Проблемът може да се реши, като държавата започне да финансира само тези юридически факултети, които „произвеждат” високо качество. Колкото по-високо качество поддържат – толкова повече пари получават за своята катедра. Иначе те няма да се мотивират наистина да повишат качеството, а ще гонят само бройката. А когато университет с ниски показатели получава по-малко пари, няма и да се натиска да увеличава приема, а ще се закотви на по-малка бройка и ще се старае да повиши качеството, за да увеличи в бъдеще и приходите си.Някои хора казват, че пазарът по естествен път отсява хората и решава кой е добър, кой  – не, но съгласете се, че когато човек е нямал много работа с юристи, не може да прецени обективно. У нас има толкова много адвокати например, че човек не може да мине през всички, за да избере. Винаги има риск да се случиш на кофти адвокат, но поне има начин рискът да се намали в бъдеще с такава практика на финансиране на висшето образование. Това също е вид пазар – само че пазар на образование. Иначе такива класации, като Рейтинговата система на висшите училища в България не служат за почти нищо.”

„Категорично не. Защо да има квота? Ако някой иска да става правист, ще отиде в чужбина и пак ще стане. Какво, държавата ще му забрани да се развива ли? За съжаление обаче мисля, че и тези, които учат в чужбина, учат в ниско качествени университети със същото и даже понякога по-лошо ниво от нашите.”

„Мисля, че отдавна е време да се срещнат представителите на бизнеса с тези от образованието и заедно да направят една дългосрочна програма за образованието в България. Няма работа за толкова много юристи, счетоводители, публични администратори, психолози и т.н. Пазарът на труда има нужда от други специалисти, в повечето случаи със средно образование.”

Дълбочинните интервюта продължиха с темата за стажовете и практическите занимания на студентите. По тази тема всички са единодушни, че са необходими повече практически занятия на студентите по право. Вариантите, които предлагаха бяха най-разнообразни: от участието им в т.нар. „правни клиники” до заплатени от държавата стажове за период от 1 година. Ето и едно от предложенията:

„Бих вкарал студентите в повече практическа работа. Например да отидат в някой социален дом и да дават безплатни консултации на възрастни хора или на хора от други уязвими групи. Също така, бих им препоръчал и извън стажа да изследват какво работят хора с юридическо образование, какво включва и как се прилага правната професия в различни сфери, за да преценят с какво точно би им харесало да се занимават дългосрочно (поне няколко години) и да си изберат къде биха се чувствали най-добре. Не е казано, че всеки трябва да е адвокат, съдия, юрисконсулт – всеки трябвада прави това, което чувства като свое, а практиката е полезна точно с това.”

Участниците в дълбочинните интервюта изразиха мнението си и по отношение на първоначалното и последващото обучение на магистратите в НИП. Като цяло повечето от интервюираните, които бяха запознати с тези обучения, ги подкрепяха и изразяваха задоволството си от тях. Но имаше и коментари, които бяха свързани с това, че не е достатъчна практическата подготовка, която НИП дава:

„Участвала съм, макар и не в много. Имам особено мнение за обученията за младши съдии и прокурори. Започвайки работа при нас обучени от НИП идват с голямо самочувствие и не добре подготвени практически, а само теоритично. Като цяло иначе ги намирам за добри. Ефективни и полезни са.”

Обект на изследването беше и темата за обучението на служителите на МВР, тъй като тяхната работа е пряко свързана с качеството на правораздаването. По тази тема всички респонденти бяха единодушни, че обученията за служителите на МВР са много малко, много кратки, а за съжаление и често пъти се провеждат съвсем формално. Това води до недостатъчна компетентност и ниско качество на работа. А именно те са пречката за събиране на достатъчно и годни да издържат в съдебна зала доказателства, което води до лошо правораздаване в очите на гражданите. Ето и коментар на един от респондентите:

„Подготовката е недостатъчна, извършва се формално и качеството й е занижено. Обученията саразлични по период. Първоначалната подготовка за полицаи е девет месеца. Има и дистанционни форми, но за мен са неефективни. Кадри има, но не се управляват добре и ефективно. Необходима е повече техника и модернизация.”

Дълбочинните интервюта продължиха с разглеждане на темите за назначаването на магистрати и атестирането им. Респондентите, които не работеха вътре в съдебната система нямаха конкретно мнение по тези въпроси и не бяха запознати в детайли, но по-скоро имаха негативно отношение. Магистратите, които участваха в проучването бяха с добри впечатления. Ето и мнението на двама от тях:

„Имам преки наблюдения над конкурсите за назначения и повишения. Според мен има много учебен материал, много подготовка за кандидата и зверски усилия на всяко ниво, за да спечелиш конкурсите, което е положително за мен.”

„Когато атестацията се извършва от КАК към ВСС е по-обективна, защото е колективен орган. В противен случай би била доста субективна. Ако има възражения, те се отразяват и взимат под внимание, а после се повишава оценката.”

По отношение на възнагражденията на магистратите, административните служители в съдебната система и вещите лица, повечето респонденти бяха единодушни, че са справедливи. Коментари имаше само във връзка с това, че не е справедливо само на специализираните съдилища да се раздават бонуси в размер до шест работни заплати, както и магистратите в Ивайловград, които гледат по 10-12 дела на месец да получават по-големи ДМС (допълнително материално стимулиране) от магистратите в Хасково, които гледат толкова дела на седмица.

Разгледан беше и въпросът с въведения механизъм за измерване на тежестта на отделните видове дела и преписки и допълнителните служебни задължения и трябва ли този механизъм да се взема предвид при определянето на заплатите на магистратите. Ето и коментарите на част от магистратите по темата:

„Ами сега възнаграждението не е обвързано с натовареността. Няколко пъти са променяни коефициентите за натовареност във времето по тази система. Ако се определя според натовареността, заплащането би било дискриминативно. В София се отчита този елемент на натовареност и получават по-високо заплащане. Докато се въведе системата Система за измерване на натовареността на съдиите (СИНС) се беше получило, че съдиите разглеждащи наказателни дела са с много нисък коефициент, така че сега трябва да са доволни. Би могло да се промени нещо в допълнителните звена. СИНС не отразява ангажираността на отделни служители, участващи в комисии и др. Медиация и възстановително правосъдие са много ефективни методи и да, биха разтоварили  съда като цяло.”

„Мисля, че механизмите са добри, защото не отчитат само брой и натовареност на делата.Натовареността няма пряко отношение към заплащането, с изключение на софиийските съдилища. Базовите възнаграждения са еднакви, допълнителните са свързани с придобит ранг, прослужени години и докторска степен разбира се. Натовареността няма връзка и със системата за случайно разпределение на  дела като софтуер. Например едно дело е с голяма правна сложност, а друго не. Има идеи масовите производства, изискващи малки усилия да бъдат разпределени например на агенцията по вписвания, с цел разтоварване на съда.”

„Категорично тази система не дава достоверна информация и не трябва да се взема предвид при формиране на възнагражденията. Системата измерва сложност на делата, а не брой дела. Не е прецезирана добре, има много недостатъци. Подаваме постоянно предложения до ВСС, но не се е променило кой знае какво.  Програмата за измерване на тежестта трябва да се върже с програмата за разпределяне на дела. Сега не са свързани и това пречи много. Това е като предложение. Тази система за тежестта служи само за статистически цели в момента. Медиацията може да разтовари дейността на съда, но зависи от гледната точка. Ако е преди съда – да. Но ако е в следствие на дело това няма да разтовари съда, а даже ще го натовари с повече наблюдения и следене. А системата за тежестта няма да го отбележи и даже ще е в ущърб на съдията. Медиацията дори може да повлияе негативно върху броя на решените дела в срок, точно поради срока на спиране или отлагане заради медиацията.

Интервютата продължиха с разискване на темата за условията на труд. Най-общо казано всички респонденти, с изключение на служителите на МВР бяха доволни от условията, при които работят. Коментарите бяха свързани с това, че битовите условия са унизителни, че липсват съвременни технологии, с които лесно и бързо да правят справки, липсва организация и свобода да изразяват мнението си.

„Условията са изключително първобитни, много работа,много началници и хора, които си „служуват” в разни подразделения и не правят нищо фактическо, а взимат пари за това. Цялата система се нуждае от промяна, но от хора отвътре, които знаят слабите места и могат дапомогнат, а не от висшестоящи, които сигурно и в полицията не са влизали през живота си.”

„Много лоши материални условия, свързани с липса на техника и консумативи. Най-голямата липса е свързана с отсъствието на квалифицирани кадри, а и с брой хора. Сега 5 човека вършим работа за 10 и това със сигурност се отразява на качеството.”

„Незадоволителни условия, липса на човешки ресурс, липса на финансов такъв и лоша материална база. Трябва кардинална промяна на цялата система. Има толковазвена, които нищо не правят фактически и други паразитни служби.”

Важна тема, изследвана чрез дълбочинните интервюта беше темата за корупцията. Повечето респонденти споделиха, че нямат доверие на органите, които разследват корупцията към момента и нямат конкретни впечатления по отношение на Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, влязъл в сила в началото на 2018г. Все пак имаше и няколко конкретни коментари за закона:

„Спорен е. Мисля, че може да се използва неправомерно за саморазправа с неудобни хора и то саморазправа, облечена в законова форма. Ще видим.”

„Запозната съм с него (закона) изцяло, но има непомислени неща в него, като например в закона за държавния служител и годишните декларации, които се попълват. Всички знаят, че се носи наказателна отговорност като декларираш информация, която касае трети лица (в случая съпруг, съпруга например). Ти си длъжен да декларираш доходи и имущество, депозити, които не са лично твои и които партньора ти не е разкрил, за което обаче после носиш наказателна отговорност, а никъде партньора ти не се подписва като съдекларатор. Най-вероятно при образуване на дело то ще падне като обвинение. Не е помислено добре и те вкарва във виновност, за която не можеш да носиш отговорност. Отговорността е лична, няма как да е обща.”

По отношение на създадения единен централен орган за разследване на корупцията част от коментарите бяха неуверени, а други категорично се противопоставяха: „Още маймуни на клона с високи заплати. Поредната служба, която не прави нищо, а струва  много. В тази държава работят само прокуратурата и съда, с известно съревнование между тях.”

Ето и друго мнение по темата: „Орган има, но работи в интерес на престъпниците. Веднага ще ви кажа, че по знакови дела обществото научава само това, което престъпника си е платил да научи. Разбирай политиците работят за престъпниците. Казвам го през личния си опит и директни наблюдения по такива дела. Много тъжно, но факт.”

Опитахме се да съберем и мнения доколко е удачно ИВСС да разследва корупцията в съдебната система. Повечето интервюирани не изразиха мнение. Според един от тях обаче: „Инспекторатът към ВСС може да има капацитет за разследване на сигналите за корупция в съдебната система, в случай, че са добре обучени, но не са.”

Голяма част от интервюираните бяха на мнение, че сигналите за корупция се използват за спиране на кариерното развитие или оказване на натиск. Според един от респондентите дори това е масова практика. Ето и друг коментар по темата:

„Възможно е. Такива проблеми се решават с контрол. Всеки може да бъде омаскарен, после е много трудно за един човек да изчисти името си, когато години след като се окаже невинен, някъде съществуват публикации, че е направил еди какво си….”

Предложение за разрешаването на този проблем бе дадено от единия от интервюираните полицаи и то бе свързано с това да се носи наказателна отговорност и да има ефективни присъди за лъжесвидетелстване.

Чрез проучването изследвахме какво мислят специалистите за това сигналите за корупция да станат анонимни. Според всички респонденти сигналите за корупция не бива да са анонимни, но трябва да има защита за онези, които ги подават.

„Няма как да са анонимни, защото няма кой да го разгледа. Този, който твърди дадени обстоятелства и представя документи, трябва да може да бъде разпитан. Ако човекът го е страх от последваща репресия, той няма да подаде сигнал. Не трябва да са анонимни, но трябва да са защитени подаващите ги. Те трябва да са анонимни заобществото, но известни за проверяващия орган и да не се разкриват пред лицето, което се проверява.”

Чрез дълбочинните интервюта се опитахме да съберем информация какво смятат специалистите по отношение на взаимодействието на гражданите със съдебната сиситема. Повечето респонденти бяха на мнение, че е недопустимо гражданите да могат да въздействат на съдебната система, а взаимодействието и сега е факт в рамките на обичайната работа на институциите. Имаше коментари по отношение на това, че обществото ни не познава добре съдебната система и в случай, че му се даде правото да й въздейства, това въздействие лесно може да се изроди в неправомерно влияние. Имаше и други предложения: „Мисля, че трябва да въздействат чрез отделни граждански организации (НПО), които да изразяват мнението на гражданите и да бъдат посредник между тях и системата.”

„Например по наказателни емблематични дела в съда граждански организации или обществени съвети по тази тема трябва да бъдат допускани до заседанията и да се търси сметка след това на съдията по делото защо е наложено налазание по-ниско от дори най-ниското по закона?”

Ето и друга гледна точка по темата: „Представяте ли си всички граждани да участваме във всичко?!? До какво ли качество на резултатите би довело това? Може да участват определени компетенти хора, но не и гражданите като цяло.”

Според един от респондентите съдебната система и сега си взаимодейства с гражданите чрез посредничеството на НПО, адвокатура, изпълнителна власт и др., в което няма нищо необичайно. Няколко от респондентите акцентираха на взаимодействието, разбирано като сътрудничество от страна на гражданите: „Ами, може да има взаимодействие, когато и гражданите съдействат, а не чакат само да получават наготово. Когато имаме нужда от информация, те никога нищо не са видели и по този начин възпрепятстват.”

Засегната беше и темата за образа на съдебната система и как може да се подобри. Най-често респондентите отговаряха, че процеса е труден и са необходими много усилия от страна на магистратите. Имаше и коментари, свързани с негативната роля на медиите: „Образът на съдебната система си е добър, но хората не го знаят, защото постоянно ни засипват със спекулативна информация, което замъглава трезвата преценка на хората.”

Изследвана беше и темата за проучванията за съдебната система – доколко са обективни и нужни ли са въобще. Повечето респонденти смятаха, че проучванията са нужни, защото чрез тях съдебната система може да си „свери часовника”. Един от интервюираните експерти, който има солидни познания в областта на социологията и опит в проучванията изрази следното мнение:

„Смятам, че не са докрай обективни и не серазбира какво точно се сравнява. Сега се сравнява нашата система с други, а трябва да се сравняваме ние от вчера с ние днес. Как се е развивала нашата система сега и преди.”

Важна тема от проучването чрез дълбочинни интервюта беше темата за достъпа до правосъдие. По тази тема много от респондентите се изказаха положително. Според един от интервюираните магистрати „достъпът до правосъдие при нас е регламентиран, повече отколкото трябва и повече от другите европейски държави.” Държавата ни осигурява безплатна защита, а чрез регионалните центрове към адвокатските колегии вече съществува и безплатна правна помощ. Според голяма част от интервюираните лица безплатната правна помощ е изключително ценна за онези, които наистина имат нужда от нея (най-често визираха възрастните хора и социално слабите) и предлагаха да се разшири обхвата й  чрез предоставянето й в повече населени места. Други виждаха проблем с осигуряването на средства за предоставянето на тази безплатна правна помощ, а ето и едно предложение за справяне с проблема:

„Няма как да се създадат такива центрове за най-малките съдилища. Може да се помисли за някаква съвместна работа на адвокатските колегии със социалните служби.”

Изследвана беше и темата за осигуряването на достъп до правосъдие за лицата с увреждания и дали е необходимо да има специални правила за работа с уязвими групи граждани (жертви на насилие, на престъпления, бежанци, хора с увреждания и др.). повечето респонденти свързваха темата само с изграждането на съоръжения за осигуряване на физически достъп на лицата с двигателни увреждания до сградите на институциите. За съжаление съдебната палата в Хасково няма изградена рампа за инвалидни колички и асансьор за придвижване до втория и третия етаж. Коментара на един от магистратите, участвали в проучването по темата е следният: Вземат се мерки, но нямат развитие във времето. При лице с увреждане и нарушен достъп съдът се произнася на място, например в защитеното жилище имахме скоро случай. Не трябва да има различни правила, защото това нарушава правата на всички останали.

Ето и коментар от служител на МВР: „Има тук там рампи, но в никакъв случай не са достатъчни, да не говорим че някои от тях биха доинвалидизирали хората, отколкото да са им в полза. Не може да има специални правила за всяка група, тогава кой ще бъде маргинализиран – ние или те?! Нека има повече информация за хората с увреждания, нека има и по-добро сътрудничество – необходимо е, но по отношение на специалните правила, не съм съгласен, защото тогава трябва да има за всички групи от хора.”

Коментирана беше и темата за възлагането на разноски за служебно предоставенатаправнапомощ в случаитеназадължителназащитапо НПК(чл.189, ал.3 НПК). Повечето респонденти не бяха наясно с темата или не можеха да изразят становище. Но един от интервюираните юристи изрази следното мнение:

„Всеки трябва да носи отговорност за делата си. Плащането на такива разноски е част от тази отговорност. Иначе обществото ще заплаща два пъти без вина – веднъж, носейки последствията за неправомерното деяние на осъдения, втори път плащайки разноските за неговата защита… А и не мисля, че държавата успява да получи платеното за адвокатската защита на голяма част от осъдените – те нямат имущество…”

По отношение на взаимодействието между институциите в сектор „правосъдие” всички бяха единодушни – взаимодействие съществува, но е много бавно. И даваха като препоръка използването на новите информационни технологии, за да се разреши този проблем.

Изследвана беше и темата за съдебните заседатели. От проведените интервюта може да бъде направен следният извод: Онези, които нямат преки познания и впечатления от работата на съдебните заседатели харесват принципно идеята, но смятат, че на практика този институт не работи. Имаше два противоположни кометара по темата. Според един от респондентите съдебните заседатели трябва да са възрастни хора с опит, съдиите също. Според друг обаче именно възрастните съдебни заседатели, които са пенсионери, не участват на практика в делата, а само си губят времето заради хонорара, който взимат. Добре запознатите с темата смятат, че това е най-добрия начин за гражданско участие в съдебната система и той е добре регламентиран. Един от интервюираните съдии дори със задоволство сподели, че все по-често за съдебни заседатели са избирани млади хора, които имат интерес към правораздаването.

По линия на достъпа до правосъдие беше разгледана и темата за съдебните такси. Почти всички респонденти бяха на мнение, че са добре регламентирани и не бива да се повишават, защото това ще ограничи достъпа до правосъдие на най-бедните. Имаше и друг коментар по темата, а именно:

„Нагласата на българина е, че правосъдието е евтино и му се полага. Но световният опит показва, че това е високо квалифициран труд и той не може да струва евтино.”

В повечето интервюта темата за достъпа до правосъдие завършваше с въпроса дали трябва да се закрият съда, прокуратурата и полицията в Ивайловград. Повечето участници в изследването се противопоставяха на тази възможност, но онези, които имаха преки впечателния за работата на институциите там, смятаха, че не е справедливо колеги да работят при толкова ниска натовареност  (4-5 пъти по ниска) и да получават същите възнаграждения. Най-често респондентите смятаха, че удачния вариант е самите структури да се закрият, служителите да се прехвърлят към най-близките структури (например Свиленград), да се съкрати администрацията. Аналогия беше направена с Маджарово, Стамболово и Минерални бани, където няма съд и прокуратура, а полицията е само териториално поделение към най-близкото РУ на МВР.

Дълбочинните интервюта обхванаха и въпроси, които са специфични за съдебната система и по които гражданите рядко са запознати или имат мнение. Част от тези въпроси са свързани с бюджета и отчетността на съдебната система. Интервюираните експерти също не показаха добри познания по отношение на начина, по който се формира бюджета на съдебната система. Оказа се, че с този въпрос се занимават предимно административните ръководители и финансовите специалисти в съдебната система. Най-общо може да се направи заключението, че след като не са особено запознати, не са имали поводи за недоволство, които да ги подтикнат към запознаване с процедурите и правилата за формиране на бюджета. Интересно беше да разберем, че за повечето магистрати е недопустимо или нежелателно гражданите да имат участие при формирането на бюджета на съдебната система, защото виждат в това предпоставки за влияние. Ето и един от малкото коментари по темата:

„Ако говорим за независима съдебна система, не трябва да има участие на изпълнителната власт. Получава се конфликт на интереси понякога. Ако бюджетирането е локално, това би подобрило нещата много.”

По отношение на отчетността в съдебната система, всички респонденти бяха наясно, че има сериозна отчетност. Според част от магистратите тя е толкова обемиста и изискваща време, че трябва да има отделни лица в структурите, които да се занимават само с това. Според друг респондент изнасянето на статистическа информация не е особено полезно за гражданите и не дава реална информация за свършената работа. Според един от интервюираните юристи отчетите „реално са неразбираеми.Отчетност трябва да има, но тя трябва да е на разбираем за хората език.”

Обект на проучването ни беше и въпросът за избора на част от членовете на ВСС от парламента. За по-голямата част от интервюираните лица този избор категорично създава предпоставки за политически натиск върху съдебната система. Други обаче смятаха, че този избор е вид гаранция за сигурност, че има механизъм за контрол върху съдебната система от страна на държавата. По тази тема имаше и предложение членовете на ВСС да се избират с преки избори по райони, така, както сега избираме народните представители. Имаше и коментари, свързани с това, че най-важно е какви са качествата на членовете на ВСС, а не как се избират:

„Зависи от квотата, но като цяло няма значение от кого се избира, а зависи персонално от човека който е избран.Ако е добър специалист в областта, има ли значение тогава коя политическа сила го предлага?!?”

В рамките на проучването беше изследвана и темата за ефективността на пробацията като наказание. Според всички интервюирани – магистрати, адвокати, полицаи и др., пробацията е чудесна като замисъл, но на практика в България не е ефективна.  Най-подробно за проблемите на пробацията разказа бивш пробационен служител:

„Отношението ми към пробацията е двояко. Понеже съм работил в пробационна служба, може би е деформирано от неща, които съм видял и почувствал вътре. Накратко – тя е прекрасна като замисъл. През 2015г. у нас беше въведен английският модел пробация. Но първо, бързо беше побългарен, второ – така и не й беше намерено точното място и няма достатъчна тежест, и трето, каквито и неща да сътворим на хартия, накрая винаги опираме до хората, които ръководят процеса и на национално, и на регионално ниво.

И пак накратко – пробацията не работи така, както трябва и както би могла. Много орязаха членовете от НК, по които се налага пробация, не изпращат всички условно предсрочно освободени от затворите на пробация, няма наистина добре работещи програми за обществено въздействие. На този фон, колкото и еретично да звучи, не виждам защо нещо, което функционира повече като социална услуга, трябва да е част от Министерство на правосъдието.

Социалните работници в ДСП или в ОЗД работят с голяма част от „контингента”, с който работи и пробационната служба, без да са първа категория труд и без да получават такива социални бонуси. Разлика в работата на практика няма – пишат се социални доклади правят се планове за интервенция, провеждат се срещи и т.н. Ако има разлика, тя е повече на хартия. Така че пробацията  се превръща в сравнително безполезно бреме за бюджета. Добре е това да се промени, защото там има съвестни хора, които са обучавани и имат какво да дадат.

Задължително трябва да се изготвят предсъдебни доклади за пробацията. Навремето английските ни обучители ни казваха, че в Англия е практика. При това в 95% от случаите съдът взема предвид анализа на пробационните служители и техните предложения – дали конкреният индивид е подходящ за пробация, какви мерки да му се наложат, с каква интензивност и т.н. Но там служителите се чувстват овластени да го правят и разбират, че това е техният начин да повлияят на системата да е по-ефективна. Ако питате пробационните служители в България, повечето няма да са съгласни да правят предсъдебни доклади.

Трудно е да се отговори еднозначно дали пробацията е ефективна като наказание. За да имаме обективна оценка, трябва да се направи една ясна схема за това кой за какво как бива осъждан и какво се прави с него по време на пробацията. След 5 години да се направи оценка и да се прецени какво да се промени. Но да кажем така – според мен не е ососбено ефективна. Би била ефективна, ако:

1)            Обхваща повече престъпления, защото сега броят на пробационните клиенти е критично нисък,

2)            На пробация се осъждат подходящи хора, подбрани чрез предсъдебни доклади,

3)            Има добри програми за обществено въздействие,

4)      Пробацията излезе от правосъдното министврство. Това ще намали рязко броя на хората, отишли там, зада получават сравнително добра за провинцията заплата срещу сравнително малко работа. Така накрая там може дапопаднат доста съвестни хора, за които заплатата не е водеща.

В ЗИНЗС има текст, който позволява граждани да участват в различни етапи и нива на изпълнение на наказанията. Например НПО могат да водят прогами за обществено въздействие. Доброволци могат да се включват в различни дейности, от тези, които наричаме „корекционно-възпитателни.” Само че това, че е писано в закона, не значи, че се прави. Една пробационна служба на районно ниво може да събере такива организации, да им представи тази възможност, организациите ако искат да го правят доброволно, а ако искат – да кандидатстват с проект. Реално гражданите (и гражданските организации) не знаят за това и причината е, че на никой в самата пробационна система не му се занимава.

Също така, общественополезен труд може да се полага в полза на потърпевши от престъпления, а не само в държавни или общински институции. Примерно някой дядо, на когото са разбили мазето, може да поиска от пробационната служба някой от осъдените с такава пробационна мярка да му боядиса оградата. Само че гражданите не знаят това, причината е отново, че на никой не му се занимава с извънредни усилия да налага нови добри практики.

По отношение на обществено полезния труд – да, трябва да е видим. Само че не в смисъла на някакво унижение – да сложим на хората специални знаци, а когато нещо е готово, да се покани телевизия или местен вестник и да снима – ето тук тази градинка я направиха осъдени на пробация. Честно казано, не виждам нищо добро в това да засрамваме хората публично. Преди 12 години водих група осъдени в дом „Надежда” и хората свършиха доста работа за няколко уикенда. Един от тях, който иначе имаше доста съпротиви към самото наказание и го беше яд, че трявба да се подписва (тогава подписката беше всеки ден, 7 пъти в седмицата), накрая каза „Поне нещо хубаво направихме за децата.” Според мен това усещане е по-възпитателно от това да му нахлузиш оранжева жилетка с надпис „пробация” и да го пратиш да чисти пред кметството.

Чрез дълбочинните интервюта с експерти се опитахме да съберем информация за условията в местата за лишаване от свобода (следствени арести и затвори). Абсолютно всички респонденти бяха на мнение, че условията са лоши, дори унизителни. Ето и няколко конкретни изказвания по темата:

„Крайно лоши и отвратителни за всички. Трябва да има във всеки областен град затвор за леки нарушения и няколко големи в страната за тежките присъди.”

„Ходил съм в няколко затвора – повярвайте отвратителни са, мирише ужасно, дори животни не биха оцелели в тези условия, а работят и хора там. Как ще се превъзпита един престъпник в тази извратена среда пълна с насилие?”

Обект на изследването бяха и мерките за ресоциализация на осъдените. Повечето интервюирани бяха категорични, че такива мерки няма или поне не реално. Следват няколко коментара по темата:

„Не съм чул досега някой да се е превъзпитал в затвора досега. Но трябва да се работи в тази посока.”

„Инспекторите са малко спрямо общия брой осъдени в затворите. И там е като с пробацията – зависи от конкретния служител дали ще иска да направи нещо, да бъде полезен, да направи така, че времето в затвора за един човек да не е само изтърпяване на заслужено наказание, а поне малко да е трамплин за по-добър живот.  Мисля, че трябва затворниците да правят нещо – да работят, да се занимават с нещо, което им е поне малко интересно, за да минава по-бързо времето им. Иначе се сдухват и деформират повече.”

„Трябва да има, но на практика няма. Насилието поражда насилие. Не може един престъпник с първа присъда да го вкараш в затвора и да го превъзпиташ. Там има насилие и извращения, а те не могат да помогнат за превъзпитанието, даже способстват за рецидивизъм. А при някои престъпници, това е начин на живот.”

„Проследяването на адаптацията и ресоциализацията на такива хора да е с по-продължителен период. Да се включва и обществото в тази работа, местните общности да се ангажират повече.”

„Не съм чула за успешно ресоциализирани хора. Много сложен въпрос е това. Не мога да си го представя, но мисля, че не се реабилитираш изобщо. Може би трябва да има специални облекчения за работодатели, които ги наемат на работа. Това би дало шанс за ресоциализация, ако бъде напрвено законово.”

Следваща тема от изследването беше темата за детското правосъдие. Тук общо взето експертите бяха единодушни, че са нужни повече обучения за всички специалисти, които работят с деца. Коментиран беше и въпросът дали е редно да има специализирани съдии, прокурори и адвокати, които да работят по дела с деца и дали това ще е в разрез със случайното разпределение на делата. Интересен резултат е, че въпреки принципната нагласа да не се нарушава принципът за случайно разпределение на дела, огромна част от интервюираните специалисти са на мнение, че когато става въпрос за деца, може да се направят компромиси с оглед техния най-добър интерес.

Следваща тема от дълбочинните интервюта беше темата за електронното правосъдие. Всички интервюирани лица приветстват идеята за въвеждането на повече електронни системи и услуги, но също така са наясно, че това изисква сериозен финансов ресурс. Интервюираните представители на Районен съд – Хасково дават положителна обратна връзка за вече въведените електронни папки по делата и възможността за електронно призоваване, вадене на свидетелство за съдимост и обмен на документи между институциите (НАП, ГРАО, БНБ). Интервюираните служители на МВР споделят, че все още документите се обработват на хартия, справките се извършват чрез писане на писма и смятат, че въвеждането на електронни системи няма да стане скоро или изобщо никога няма да се случи.  Това си проличава и от следващите коментари:

„Със сигурност в дигиталния век в който живеем се налагат доста модернизации, но за съжаление не се случват често. Като това например да има обща база данни. Писането на хартия да бъде минимизирано.  Знаете колко остаряла е цялата материална база на полицията и в какви условия се работи.”

„С нетърпение чакамвъвежданетонаелектроннисистеми и информационнитехнологии. Считам, че това няма да се случи. Представата ми е следната – да няма деловодства, всеки служител, чрез парола сам да си регистрира изготвените документи. Изготвените документи да се съхраняват на електронен носител и при нужда да могат да се визуализират на хартиен носител (само при обоснована необходимост). Полицаите да разполагат с всяка нужна информация, за да разследват, разкриват и пресичат провонарушения (пример: пътния полицай при движение след или пред автомобил да получава информация за автомобила – собственост, водачи, застраховки, извършени престъпления с него, настъпили ПТП и др. Чрез сканиране на лична карта или др. документ да излиза подробна информация за притежателят й. Всички информационни системи на институциите да бъдат обединени и да се ползва необходимата информация). Всичко да е автоматизирано, да няма нужда от изготвяне на справки, данните да се въвеждат онлайн и да се ситематизират автоматизирано.

Изключително важно е всеки служител да регистрира сам, (чрез парола и др. гарантиращ начин сигурността) изготвените от него документи. Целта е да не е възможно да се влияе на изготвящия документа. В практиката се набюдава следното – изготвен документ се редактира под натиск и едва след това се регистрира – много порочно и неправилно. В повечето случаи регистрацията съдаржа кратко обяснение (анотация) за съдържанието на документа, което е крайно недостатъчно, по този начин съдържанието на документите може да се промени, а регистрационния индекс остава непроменен.

В случай, че има нужда от някаква статистика (в повечето случаи обществото няма нужда от такава, кой го интересува колко престъпления или ПТП са извършени или настъпили преди три години, граданите искат да няма такива) да се извежда на базата на веведени онлайн данни. Да не се отнема времето на полицаите с бюрокрация и ненужно преписване на написаното. В момента положението е абсурдно – имаавтоматизирана система и всеки ден се пишат справки, като се преписват данните от автоматизаната система и се оформят справки в различни формати, които съдържат частични данни – пълна загуба на време. Нужно ли е това на обществото, колко ресурс се ползва за тази идиотщина? В заключение ще повторя автоматизирането (цировизирането) няма да се случи, а причината е, че ще се види колко служители нищо не вършат, а колко ресурс се пилее за тяхната издръжка. Ще излезе на яве колко служители са компетентни. Ще се види колко служители са ефективни. Казано по друг начин „ще дойде видов ден“.”

„Да, трябва да се въведат електронни системи, както и следва да има различни нива за достъп до системите на държавата, които обаче да могат да се ползват като официален документ. Към момента ние имаме такива нива на достъп, но това служи само за снабдяване с информация, която обаче неможе да се приложи като официален документ по разследването, ако не е изискана по официален път и не са спазени всички срокове за това. Сроковете в повечето случаи обаче са много големи, което от своя страна не оказва добро влияние върху самото разследване, а пък от друга страна прокурори и следователи не приемат информацията, ако не е получена по официален път.”

Важен обект на проведеното проучване е темата за досъдебната фаза в правораздаването и качеството на работа на отговорните институции, които се занимават с тази фаза. Темата беше въведена с един по-общ въпрос и той е какво разбират респондентите под „справедлив съдебен процес”. Интересно беше, че всички се затрудняваха да формулират конкретно определение, а най-често посочваха, че крайното отсъждане трябва да е базирано на качествено събрани доказателства. Най-често полицаите се съмняваха в това колко са справедливи съдебните процеси в България, но имаше и изключение:

„Нашето законодателтво е формално, следователно и справедливостта следва да е формална. Справедлив съдебен процес следва да е този, който удовлетворява страните в процеса, но това е невъзможно.Ще бъде доволна само едната страна – тази която печели делото. Считам, че българският съд води „справедливсъдебенпроцес”. Гаранциите за „справедливсъдебенпроцес” са изчерпателно посочени в закона, но те водят до забавяне на процеса, което е оправдано за сметка на гаранцията.”

Разгледан беше и въпросът за сроковете за приключване на делата – тема, която широко се коментира в медиите.

„Трябва да се използва модела на САЩ. За леки престъпления – веднага на съд. Може дори съдията да не е юрист в случая. Но се случва от дежурен съдия на момента, а не след няколко месеца, когато повечето информация се е загубила или свидетелите са в чужбина. Това ще помогне на съда да има време за по-сериозните дела.”

„Всеки случай е конкретен. Качественото разследване изисква време. Сроковете са общо посочени в закона, не задължително разследването да приключи точно в срока, възможно е да бъде извършено за по-кратък период. В практиката се наблюдава следното: поради натовареността на разследващите органи, се намират формални основания за преобразуване на разследването от бързо в досъдебно производство. В повечето случаи липсва добра организация на разследващите и извършване на формално разследване. Непонятно е за мен, как така ще разследват само определени полицаи. Другите полицаи какво правят – регистрират май, а тези които разследват, друго не могат ли да правят? Кому е нужно на един свидетел да се снема обяснение от полицай, същата информация да се оформя втори път като разпит на свидетел от разследващ полицай и накрая  свидетеля да се разпитва най-малко веднъж от съдия. Дали в другите страни е така? –  Май не!

Разследващи полицаи, следователи, прокурори – всички разследват, защо трябва да се наричат с различни имена – а да, за да им бъде различна заплатата. Контретно в НПК постоянно се правят изменения и обхвата на компетентността на разследване на  следователите се разширява. Въбще не следва да има досъдебно производство, следва да има само едно производство – съдебно, в него да се прилага всички доказателства, какви са тези обяснения, предварителни проверки и после наново всичко – разпити, експертизи, следствени експирименти и др., действията се извършват еднократно, не е необходимо пилеене на ресурс. Организацията на работата се прави от ръководителите, дали е ефективна ще каже обществото, а то казва следното – много ниско ниво на доверие в институциите, включително и полицията.”

Имаше и други коментари във връзка с разследването, ролята на полицаите, разследващите полицаи и прокурорите в него:

„Според мен не трябва една и съща работа да се върши няколко пъти от различни хора, което изцяло размива отговорността. Мисля, че повечето полицаи биха били достатъчно компетентни, ако имат идеята, че са единствените отговорни. Със сигурност предварителните разследвания забавят процеса, но такъв е закона.”

„Извършването на една и съща проверка по няколко пъти е излишно. Прокурорите се държат императивно, вместо да се включат директно в разследването. Създават един куп работа на няколко полицаи, след това не повдигат обвинения.”

 „Дали ще разследва прокурора, следователя или разследващия полицай не е важно. Важно е как ще се проведе разследването – формално или не. Следва да допълня – необходимо ли е обяснението на свидетеля да се оформя като разпит? За мен това е загуба на време.”

„Многократното извършване на едни и същи действия във времето много нарушават разследването. Хората се отказват от показанията си, няколко не винаги квалифицирани служители взимат по няколко пъти доказателства, губи се голяма част от ефекта на първоначалното предварително разследване, накрая прокурора не разполага с достатъчно доказателства или го намира за незначително. Толкова много труд отива „на вятъра”.

„Трябва да се извършват оперативни действия на всики нива с прякото участие на прокурора на място, а не по телефона или в кабинета. Прокурора трябва да е запознат в детайли с всичко, което касае едно местопрестъпление или произшествие и др. Да участва пряко и при повдигане на обвинение в съда, ако обвинението отпадне и не бъде образувано дело поради липса на доказателства – да бъде санкциониран прокурора с 10% от заплатата, така че другият път да бъде по-мотивиран да участва пряко. Към момента много от делата в съдападат поради некачествена работа на прокурорите.”

Проучено беше и мнението на експертите по въпроса дали е необходимо да има психолог към всяко районно управление на полицията, който да помага за справяне със стреса и т.нар. „професионално прегряване”. Много от респондентите се затрудниха да изразят мнение, а тези които имаха бяха положително настроени към идеята. Имаше коментари, че много от полицаите се срамуват да потърсят професионална помощ, защото това би се приело като слабост от страна на техните колеги.

Не беше пропуснат и въпросът за следствието и мястото му в съдебната система. Тук коменратите на всички респонденти бяха сходни – „следствието е паразитна структура”, „следователите нищо не вършат, а взимат големи заплати”, „следствието трябва да излезне от съдебната система”, „следствието трябва да се закрие”. По отношение на прокуратурата имаше разнопосочни мения къде е нейното място. Част от интервюираните лица смятаха, че трябва да излезе от съдебната система и да се обособи като отделна структура, според други трябва да стане част от изпълнителната власт, а трети бяха категорично против излизането й от съдебната система.

Във връзка с широките дебати в медиите, гражданския наблюдател се опита да събере мненията на местните експерти за необходимостта от промяна на НК и НПК или за изработването на изцяло нови. И по тази тема експертите не бяха единодушни. Според едни сега действащия наказателен кодекс обхваща всички възможни престъпления и е добре структуриран. Според други са нужни корекции и то най-вече в НПК. Трети бяха на мнение, че трябва да се напише изцяло нов НК, защото постоянното му „кърпене” и преправяне го е направило недостатъчно добър и неадекватен на ситуацията в държавата ни. Но тук пък се явяваха опасенията, че ако се изготвя нов НК, той ще е израз на лобистки интереси, които няма да са  в полза на обществото.

Част от проучените въпроси, които са специфични за съдебната система беше въпросът за съдийското самоуправление. То среща широка подкрепа сред интервюираните лица, но имаше и друг коментар за него. С последните промени в ЗСВ са въведени общите събрания, които дават гласност на съдиите и са израз на демократични ценности, но същевременно процедурата, свързана с тях е много тромава. Освен това има и недомислени неща в закона. Сега Общото събрание може да вземе безумно решение, но отговорността за него се носи от административния ръководител, който трябва да издаде заповед за приложението на това решение.

По отношение на възможностите за децентрализация на съдебната система мненията на респондентите се припокриваха. Всички споделяха опасенията си, че това може да доведе до произвол на местно ниво и че за българския манталитет центализираното вземане на решения е по-добрия вариант. Иначе магистратите, които бяха запознати с темата, споделиха че сега системата е добре балансирана и гъвкава, вземат се предвид нуждите и спецификата по места и няма нужда от промени.

Една от основните теми от проведеното проучване беше темата за възстановителното правосъдие и медиацията. Част от респондентите не бяха чували тези понятия и за да отговорят на последващите въпроси по темата се наложи гражданския наблюдател да им ги разясни. Като цяло общото впечатление е, че възстановителното правосъдие среща по-широка подкрепа от медиацията.  Ето и коментар по темата:

„Въстановителното правосъдие е приложимо само в някои случаи на дребни престъпления. В случаи на убийства и тежки престъпления няма как да се приложи и да е ефективно (например да ти се извини убиеца или да компенсира щетите – как ще стане?).”

Голяма част от интвервюираните лица не бяха наясно кой би следвало да отговаря за прилагането на възстановителното правосъдие в страната ни. Имаше респонденти, според които това трябва да се вмени на полицията или социалните служби. Но по-важното е да се прилага според деянието, според личността на жертвата, според личността на извършителя.  Друг респондент изрази мнение, че за прилагането на възстановителното правосъдие трябва да отговарят пробационните служби, социалните служби и общините, а когато касае деца – и училищните власти.

Обсъждайки медиацията се опитахме да разберем какво е мнението на експертите – ефективна ли е тази процедура, облекчава ли работата на съда, трябва  ли да стане задължителна при определени видове дела, може ли да се прилага при извършени престъпления и т.н. Всички респонденти бяха запознати с медиацията като процедура за извънсъдебно решаване на спорове. Повечето респонденти одобряваха самата идея за използване на медиация, но бяха на мнение, че българите предпочитат да водят дела, за да видят отсрещната страна осъдена. Търсят възмездие и назидание, независимо каква цена ще платят самите те. Поради тази причина много от съдебните спорове не могат да бъдат решени чрез медиация. Иначе процедурата може да разтовари работата на съда, само ако се прилага преди да е инициирано делото. Иначе е безмислена и само ще забавя правораздаването. По отношение на това дали трябва да стане задължителна или не, повечето участници в проучването бяха на мнение, че идеята не е добра, защото ще забави делата, при които хората не са склонни да преговарят. Коментари имаше и по въпроса дали следва да се използва медиация при извършени престъпления. Тук почти всички респонденти отговаряха, че не могат да дадат еднозначен отговор, защото всичко зависи от тежестта и вида напрестъплението. Ето и коментар по темата:

„Не следва, поради причина, че не е правно обосновано и ще се нарушат основни принципи. Както казах, медиацията е способ за решаване на спорове извънсъдебно.  Споровете нямат пресечна точка с престъпленията. Напротив следва всички престъпления да се наказват строго, за да се постигне една от основните цели на наказанието – на членовете на обществото да се въздейства и „под страх от наказние да се минимилизира извършването на престъпление“(последното не е легална дефиниция, а моя интерпретация). Нещо повече няма „леко престъпление“, всяко престъпление въздейства негативно върху определено обществено отношение. Правилно в НК е дадено определение за „тежко престъпление“. Абсолютно недопустимо е да се омаловажава посегателство срещу регулирано обществено отношение.”

Резултати от съдебен окръг – Хасково

 

Изследването стартира с проучване на темата за нивото на образованието по право в България. Повечето респонденти и особено онези, които имаха скорошни впечатления от дипломиращи се студенти по право, бяха на мнение, че нивото на образованието е много ниско. Част от коментарите бяха свързани с платените дипломи и възможността да учиш всяка една специалност във всеки един университет. Част от респондентите бяха категорични, че трябва да се въведат квоти за различните специалности в България, защото сега всички искат да учат 2-3 специалности (една от които право), всички кандидат-студенти ги приемат (независимо от успеха им), а после и всички успяват да се дипломират. Според друга част от респондентите пазарът е напълно достатъчен, за да отсейва некачествените кадри от качествените и няма нужда от намеса на държавата чрез въвеждането на квоти за определени специалности. Ето и няколко коментара по тематата:

„Качеството на юридическото образование е много ниско в момента. Има университети, в които получаваш диплома за юрист срещу 7000 лв, без да си стъпвал в университета. Трябва да се ограничи броя на университетите, които предлагат специалност „право”, а също така и да се премахне задочната форма на обучение. Юристите учат законодателството, така че всеки ден трябва да учат. Съдебната система е била добре, докато са били малко на брой университетите, предлагащи специалност право и от тях са излизали качествени кадри.”

„Няма нужда от квотен принцип, не е необходимо. Не е проблем, че много хора учат право. Който е мотивиран – научава, после пазарът отсейва качествените юристи.”

Темата за образованието по право продължи с разискване на стажовете. Тук общо взето респондентите бяха единодушни, че предвидените стажове са добра възможност младите юристи да усвоят знания и умения, но всички бяха наясно, че много малко студенти се възползват от това си право, а повечето карат стажовете проформа. Като причина за липсата на мотивация от страна на студентите най-често участниците в проучването посочваха това, че не получават възнаграждение. Ето и част от коментарите:

„Стажовете са изключително полезни. Стажовете трябва отново да станат по една година, но за да има истински смисъл от тях и студентите да не ги минават проформа, трябва да станат отново платени и да се намали броя на студентите – да има квоти. Тогава за студентите стажът няма да е полагане на доброволен труд, който не е обезвъзмезден и ще са стимулирани да научават повече и да се справят по-добре на стажовете.”

„Според мен стажовете са добре регламентирани – всеки, който има желание да получи практически опит, има тази възможност. Безпредметно е да се увеличава срока на стажовете, защото правото е динамична наука – постоянно се променят законите и процедурите. Истината е, че всички, които работим в правната сфера, постоянно се дообучаваме. Иначе няма как да вършим работата си.”

„Трябва да са по-продължителни, защото аз карах стаж само от 3 месеца и на мен не ми стигна. Мисля, че 6 месеца са достатъчни, ако студентите стажуват добросъвестно. Най-добре би било стажа да е 1 година. 3 месеца да се кара общ стаж, а останалото време да е профилиран. И трябва да има проследяване и контрол над стажантите. Теорията и практиката са много различни. И студентите трябва да учат съдебна практика. На студентите по медицина стажовете не са платени, но си ги карат. Няма причина на юристите да са платени стажовете. Според мен всички области на правото са много важни. Профилирането на юристите трябва да става през 6-тата година от студентстването. А всичко трябва да се учи най-малкото от обща култура. Аз имам наблюдение над 5-6 завършващи студенти. Те започват като стажанти на много ниски заплати 400 – 500 лв и това стажуване може да продължи до безкрай. Другият вариант е да започнат работа в някоя държавна институция. Но понеже са неподготвени, това се отразява много ярко – от всички институции се бълват актове, които не са юридически издържани. Това е картинката в малкия град. В големите градове не е така. Там по 10-15 човека от випуск успяват да си намерят хубава работа и да се развиват.”

Обект на проучването беше и възможността да се осигуряват повече практически занимания за студентите по право чрез разкриването на т. нар. „правни клиники/ лаборатории”. Тази идея срещна всеобща подкрепа:

„При всички положениятрябва да се разкрият. Моят личен опит е, че по време на образованието си учех една суха материя – най-вече определения, които не разбирах къде ще използвам и за какво ще ми служат. Чувала съм от познати, че обучението по право в САЩ например минава повече през практиката. Тоест студентите посещават съдебни заседания, четат съдебни решения и едва след това ги коментират и учат термините, свързани с тях.”

Темата за образованието продължи с въпроси за обученията в Националния институт по правосъдие. Всички респонденти, които имаха пряка или косвена представа от тези обучения, се изказаха положително за тях:

„Аз съм завършил с първия випуск на НИП и впечатленията ми са прекрасни. Навсякъде обучението трябва да е толкова добре структурирано.”

„Доколкото съм запозната в НИП учат само магистрати. Преди започване на работа минават през 1 година обучение. Всички магистрати са много доволни от обученията. Аз лично съм виждала материали по наказателно право, които са преподавани в НИП и всичко беше написано много кратко, точно и ясно. Знам, че има голяма база данни с материали, която е достъпна само за магистрати. Това много ги улеснява – когато им трябва конкретна информация, лесно я намират. Освен това вече има възможност за дистанционни обучения по предварително зададени от магистратите теми. Това също е много полезно и е израз на индивидуален подход в специализацията на магистратите. Чувала съм, че преподавателите в НИП са големи специалисти и нивото на обучение е много високо. За магистратите има много допълнителни обучения и семинари по промените в законодателството.”

Темата за образованието продължи с обсъждане на обученията на полицаите и най-вече разследващите полицаи, заради това, че тяхната работа има пряко отношение към качество на правораздаването. По този въпрос всички респонденти бяха единодушни, че служителите на обученията на служителите на МВР са недостатъчни и зле организирани.

„Абсолютно недостатъчни са. Юридическото образование не дава почти никаква основа на разследващите полицаи. Всичко се учи след като започнеш работа. Общо взето нужна е около година на един разследващ полицай, за да се запознае с материята и естеството на работата. Чудесно би било, ако минаваме обучения в НИП. Като цяло нужни са постоянни обучения, защото се въвеждат нови изисквания, документация, технологии, а никой не ни обучава как да работим с тях.”

„Задължително полицаите трябва да минават през обучения в НИП, защото работата им е пряко свързана с приложението на определени закони. Полицаите трябва да са по-наясно с тези закони и от юристите, и от прокурорите, за да си вършат качествено работата.”

„Разследващите полицаи се нуждаят от повече обучения по криминалистика, както и обучения в НИП за разбирането и прилагането на закона.”

„Разследващите полицаи могат да минават и дистанционни обучения. Академията на МВР също дава добра основа. Преди време разследващите полицаи при започване на работа минаваха през 6 месечни обучения как да работят – как да обработват документи, как да работят на терен, как да провеждат разпит. Това обучение е много важно. Сега това много липсва на назначените лица. Масово разследващите полицаи, които започват сега са току-що завършили и нищо не знаят, нямат никаква подготовка. Дори няма възможност да се самоподготвят. Аз лично съм била разследващ полицай и минах първоначално обучение за разследващи полицаи едва две години след като бях започнала работа. Тогава вече бях научила всичко. Добър вариант е разследващите полицаи да започват работа под наставлението на по-старши полицай, но този разследващ полицай трябва да не поема други случаи, за да може да обучава новоназначените. Иначе е непосилно да работиш реални случаи и да наставляваш. Просто изпушваш. На мен ми отне един месец само да запозная новоназначените със състава на МВР, коя структура какво прави; как изглеждат и как се попълват различните видове протоколи.”

„Полицейските училища (най-вече Академията на МВР) е перфектна. Но като се слезе надолу по звената и трябва да се изпълняват конкретни задачи, голяма част от служителите не знаят какво да правят, защото и цялата структура не знае с каква цел е създадена. Обучението е добро, проблемите са по-скоро структурни/ организационни. Съставите в полицията не знаят какво да правят, не им осигуряват поле за работа. Може би и с 1 шестмесечен курс един човек да заприлича на полицай. Много е важно да има последващи обучения. Обучението в НИП е перфектно, там наистина се придобиват реални истински знания. Подборът на съдиите и прокурорите също е перфектен. Разследващите полицаи е хубаво да минават обучения в НИП, ще им бъде полезно. Сега вече за разследващи полицаи се назначават само ако са юристи. Важно е те постоянно да си опресняват знанията и да се доквалифицират. Атестирането не дава истинска информация кой полицай какви знания и умения има.”

„Обучението на разследващи полицаи в НИПе една доста интересна идея. Според мен тези лица няма как да минават през обучения в НИП, доколкото НИП е направен за служители на съдебната система. Но иначе идеята е прекрасна. Ако всички минаваме обучения в НИП, вероятно ще излизаме с подготовка, която ще ни помага да работим по единни стандарти. И предвид качеството на образованието там, ще се повиши и качеството на работа на полицаите, което към момента е голям дефицит. Идеята е прекрасна, но според мен изглежда неприложима.”

С приключване на темата за образованието по право и обученията на експертите в сектор „правосъдие”, беше отворена следващата тема от проучването, а именно темата за конкурсите за магистрати, атестирането и възнагражденията в съдебната система. По тези въпроси отговаряха най-вече респондентите, които работеха в съдебната система, защото останалите нямаха преки впечатления. Ето и някои коментари по темата:

„Не мисля, че има злоупотреби. Конкурсите в съдебната система са най-прозрачните в страната ни.”

„По отношение на конкурсите за магистрати, моето мнение е, че трябва да се улесни и да се ускори процедурата, когато става въпрос за местене на магистрат от структура в структура, особено, ако е от същия ранг – например от районен съд в друг районен съд. Процедурите трябва да са по-сериозни само при първоначално назначаване в съдебната система.”

„Интересно е да се спомене следния модел на съдебна система, който според мен не е адвекватен на обществото ни, но все пак може да се почерпят идеи от него: има държави, в които магистратите се назначават за определен период от време на дадена длъжност. Например работят 6 месеца като съдии, после 6 месеца като прокурори, после 6 месеца като следователи, после 6 месеца като адвокати. Така придобиват пълна и всестранна представа за нуждите на гражданите, спецификата на правораздаването в отделните структури и могат много по-ефективно да си вършат работата. Все пак е различно като са били и от другата страна. Друг интересен модел е този, при който съдиите са като политиците, с мандат и се избират с пряк избор от гражданите на местната общност. Така те са по-отговорни към местната общност.”

По въпросите за атестирането на магистратите, повечето респонденти бяха доволни от процедурата. Според значителна част от тях атестирането от комисията към ВСС дава възможност за премахване на субективизма на прекия ръководител. Имаше и други мнения по темата:

„Според мен атестирането трябва да се извършва от тези, които така или иначе наблюдават работата. Аз например като окръжен прокурор гледам всеки ден делата на районните прокурори. Няма човек, който по-добре от мен да познава работата им и да я оценя. Ненужно е да идват комисии, които да четат само едни сухи документи – от тях не могат да разберат кого как да оценят.”

„По отношение на атестирането на съдии, добре е, че се извършва от ВСС, но и това на практика не работи. Сега от ВСС изискват справка от прекия ръководител и пак атестацията си я прави той на практика. Разглеждат се по 8 дела, през последните 3 години. Много е важно кои точно дела ще бъдат разгледани. Такива, в които съдията е допуснал грешки или такива, които са безупречни? Подборът на тези дела пряко определя оценките в атестацията. А какво се случва със съдии, които са били в майчинство почти 2.5 години и имат само 8 елементарни дела, на базата на които става атестирането. Бременността и раждането им дават възможност да придобият статут на несменяеми много по-лесно. В този смисъл, ако можеха и мъжете съдии да раждат, сигурно щяха да го правят.”

По време на интервютата обсъдихме и въпроса за командироването на магистрати, което явно често се използва за запълване на незаети щатни бройки, особено в прокуратурата. Ето и мнението на част от магистратите:

„Командироването е демотивиращо, но към момента е неизбежно. Проблема с кадровия състав в прокуратурата е огромен.  Така например в Димитровград е заета само 1 от 6 щатни бройки, в Харманли 1 от 4, навсякъде в областта има недостиг на прокурори. Налага се постоянно да командироваме колеги, защото в противен случай е невъзможно институциите да продължат да функционират.  Конкурсите за магистрати са най-бавните, тромавите и продължителните. И причината е, защото са много прозрачни. Заради прозрачността, възможността да се задават въпроси от всички граждани едва ли не и сроковете за събиране на документи, сроковете между изпитите и т.н., конкурсите стават изключително тромави.”

„Командироването трябва значително да се ограничи – то пречи много на качеството на работата. Командироване трябва да се позволява само в изключителни случаи.”

Като част от темата за човешкия ресурс в съдебната система беше разгледан и въпросът за възнагражденията на работещите в нея.

„На мен ми се струва, че заплатите (на административните секретари, деловодители, призовкари и др.) са адекватни на полагания труд. Когато аз работех в съдебната система възнагражденията бяха същите, а обема на работата беше много по-голям. Така че не знам от какво се оплакват сега служителите. По мое време беше много по-натоварено. Дори смятам, че някои административни длъжности могат да се съкратят. Така например за какво са им на Окръжен, Районен и Административен съд главни счетоводители. Според мен един главен счетоводител за трите съдилища е напълно достатъчен. А предвид, че много искат да си имат пиар, това може да се вмени на някой от сега наличните служители.”

„Много внимателно трябва да се подходи към определяне размера на магистратските възнаграждения. Според мен правилния подход е да се разпределя по-равномерно работата. Така напрмер в прокуратурата има идея прокурорите от населени места, където натовареността е малка, да гледат дела от съседни райони. Иначе тази методология за измерване на натовареността трябва добре да се разгледа в детайли. Ще дам пример. От официалната статистика Окръжна прокуратура – Хасково е втората най-малко натоварена в страната (само във военната имат по-малко случаи). Същевременно обаче Окръжния прокурор е на трето място по брой гледани дела. А някой интересува ли се колко дела си е писал някой, че гледа и на колко заседания е присъствал. Има прокурори, които по цял ден не излизат от съдебни заседания, но излиза в официалната статистика, че имат малко дела.”

Част от проучването беше фокусирано върху спазването на Кодекса за етично поведение на магистратите, отчетността в съдебната система и формирането на бюджета на съдебната система. По отношение на Кодекса за етично поведение повечето респонденти бяха на мнение, че се спазва. Няколко от интервюираните лица разказаха за случаи на непристойно поведение от страна на магистрати преди този кодекс да бъде приет и промяната в поведението им след приемането му. Разбира се имаше и критики по темата:

 „Всички сме добре запознати с Кодекса за етично поведение. Но този кодекс е в ущърб на работещите в съдебната система.  Той само ни натоварва. Така например аз избягвам да се представям кой съм. За да не кажат, че се опитвам да влияя с позицията си. Внимавам кои заведения посещавам. Защото, ако случайно на съседната маса седи някой престъпник, независимо дали го познавам или не, ще излезе, че ходиме в едни и същи заведения, едва ли не, че сме свързани. Налага ми се да декларирам всичките си доходи, имоти, имущество в публичен регистър, който е достъпен за всички. Това нормало ли е? Така всеки крадец в страната и чужбина знае с какво разполагам. Все едно го каня: Заповядай вкъщи да си откраднеш нещо! Аз нямам против да си декларирам доходите и имуществото, но нека информацията в регистрите да се гледа от специални органи, а не всички да имат достъп до нея. Освен това забелязвате ли каква информация има за нас в тези регистри – имоти придобити по наследство, закупени автомобили, най-много някой да е теглил заем и да си е купил апартамент. Защо политиците не си декларират доходите – там е интересно какво ще излезе. Но и тези регистри и те не дават пълната информация. Винаги може да прехвърлят имотите и парите си на някой случаен човечец от някое село, който дори не разбира за какво го използват.”

По отношение на отчетността на съдебната система голяма част от интервюираните лица (независимо дали работеха в съдебната система или извън нея) не бяха наясно в какво точно се изразява. Онези, които имаха някаква идея от докладите, които се изготвят от различните структури, обикновено ги определяха като ненужни и затормозяващи. Ето и няколко коментара по темата:

„Не съм запозната с отчетите на съдебната власт, но те в никакъв случай не са насочени към обикновените граждани, а и не мисля, че това е необходимо. Хората не се интересуват от отчетите на съда или прокуратурата, за тях е важно какво се случва с делото, по което те са страна.”

„Аз лично не съм запознат с докладите на съдилищата. Доколкото знам всичко, което се пише в тези доклади е фалшиво. Трябва да има структура към Народното събрание или независима структура, която да приема докладите на съдилищата и да има правомощия да ги проверява. ИВСС няма да предприеме наистина мерки срещу служители на съдебната система, защото е част от нея. Аз не съм запознат досега да е имало производства срещу магистрати за несвършена работа.Според мен гражданите от даден град трябва да имат информация какво се случва в техния съд или прокуратура, за да знаят дали магистратите си заслужават заплатите. Тази информация трябва да е публична и да подлежи на обсъждане.”

Разговорите продължиха с обсъждане на условията на труд в съдебната система и МВР, нуждата от преустройства и ремонти, както и формирането на бюджета на съдебната система. Всички интервюирани магистрати и служители на съдебната система са на мнение, че условията на труд са много добри. Все пак имаше изразени искания за модернизация на съдебната палата:

„Условията са добри вътре в помещенията, но съдебната палата има нужда от сериозни ремонти като саниране и смяна на отоплителната система с газова такава. Смятам, че това значително ще допринесе за спадане на сметки за отопление.”

По отношение на бюджета, повечето респонденти го определяха като достатъчен и справедливо формиран. Обърнато беше внимание на ролята на съдебната система като регулатор на обществени отношения и нуждата от обезпечаване на работата й чрез достойна държавна издръжка:

„В детайли съм запозната с формирането на бюджета на съдебната власт, защото бях административен секретар. Смятам, че всичко си е в реда на нещата. Начинът, по който се формира бюджетът на отделните структури в съдебната система съответства на нуждите и характера й. Ако административният съд се издържа само от таксите, които събира, той ще фалира на първия ден. Не бива да се допуска грешката, която държавата допусна с болниците. Правораздаването е регулиране на обществени отношения и не може да се превръща в търговска дейност.”

„Всички знаем как се формира бюджета на съдебната власт. Ние правим предложение за бюджет, а от Народното събрание ни го орязват. Всяка година е така. Но трябва да се знае, че ние от съдебната система не сме търговски дружества и не генерираме печалба. Ние регулираме обществени отношения и затова финансите трябва да идват от държавата. А предвид необходимостта от независимост на магистратите, възнагражденията ни трябва да са достойни, да съответстват на извършваната от нас работа и да не създават предпоставки за корупция. В тази връзка редно е и заплатите ни регулярно да се увеличават.”

„Според мен съдебната система се управлява от начетени хора, юристи. И затова тя е една от най-добре работещите и структурираните. При нас дори обикновените административни служители са с по 1-2 висши образования и това има значение. Бюджетирането на съдебната система трябва да е различно за София и провинцията, защото нуждите ни са различни. Ние в провинцията имаме нужда от повече средства за по-големи ремонти.”

Важен обект на проведеното изследване беше темата за корупцията. Чрез дълбочинните интервюта се опитахме да разберем от експертите в сектор „правосъдие” има ли корупция, разследва ли се тя ефективно, нужни ли са промени в законодателството ни, за да ограничим корупцията. Голяма част от интервюираните бяха на мнение, че когато говорим за корупция в съдебната система, тя е на по-високите нива. Трудно можеда се каже, че някой районен или окръжен съдия или прокурор е корумпиран. Всички бяха на мнение, че ИВСС провежда сериозно и качествено разследване на корупцията в съдебната система, а полицаите споделиха подобни впечатления и за „Вътрешна сигурност”, която разследва сигналите в МВР. Но много от респондентите бяха на мнение, че разследванията за корупция са поръчкови с цел да се очернят или премахнат „неудобните”. В тази връзка всички бяха единодушни, че сигналите за корупция не бива да са анонимни, защото от една страна така ще се затрупат с работа разследващите органи, а от друга ще има сериозни опити за саморазправа чрез тези сигнали. Ето и част от коментарите по темата:

„Корупцията е голям проблем, но не на съдебната система, а на обществото ни. Нагласите за корупция у хората са огромни. Обърнете внимание за какво са телефонните измами – бабите дават парите си на измамниците, за да се потули уж престъпление (катастрофа или нещо друго), извършено от техните деца или внуци. А това не е ли корупция? Всички хора са с тази нагласа, че трябва да дадат подкуп, за да получат по-качествена услуга или за да им се размине определено наказание. Трябва да се работи срещу тези нагласи в обществото, трябва повече образование. А иначе има тенденция сигналите за корупция да се използват и за да се спре кариерното развитие на определени лица.”

„Никой не следи за корупцията в България. Поне не реално. Разследванията за корупция са поръчкови, опит за упражняване на влияние.”

„Прави ли ви впечатление какви сигнали за корупция се разглеждат – че някой катаджия е взел подкуп от 20 лв. А някой да е чул за разследване на големи корупционни схеми? За някой политик или магистрат осъден за корупция? Ето затова нямаме доверие, защото в правосъдието има двойни стандарти – има правосъдие за дребните, обикновените хора, а за богатите и политиците – няма и в случая проблемът не е в това колко органа ще разследват корупцията и как ще се наричат – важното е да има реални дела и наистина осъдени.”

„Не разбирам защо трябва да има различни органи, които разследват корупцията, предвид, че всички те работят по един и същи закон – Наказателния кодекс. Няма значение колко на брой структури за борба с корупцията има – те не работят ефективно, защото са популистки.”

„Безмислена е работата на всички административни органи, които целят да санкционират или разследват различни престъпления. Според мен те са създадени, за да работят по поръчка.”

„В държавата ни има над 40 разследващи органа. Някой знае ли кои са те и с какво се занимават? Каква работа вършат. В крайна сметка като стигнат до нещо в хода на разследването си измиват ръцете, като пускат сигнала в прокуратурата. И тогава пак в крайна сметка ние работим по казуса. За какво са всичките тези разследващи органи?”

„Проблемът е, че според закона наказателна отговорност носят и тези, които дават, и тези, които взимат. И така никой не подава сигнал. Трябва да има превенция. Трябва да има повече дела с висшестоящи, да има резултати от тези дела. Иначе сега има дела за корумпирани полицаи, митничари, взели подкупи по 10-20 лв. Смешно е. Сещам се за случая Христо Бисеров – много се тръбеше, много се коментираше и накрая какво стана – нищо. Няма осъдителна присъда. Бумащината също предразполага към корупция. Когато бързаш с някакви документи, хората са склонни да дават подкупи”

„Самото законодателство по отношение на корупцията е порочно. Целия чл.307 от НК трябва да се промени. („Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години.”) Кой би си признал, че се е опитвал да подкупи някого? А провокациите за подкуп? Мен например някой може да се опита многократно да ме подкупи и аз да отказвам, а той всеки следващ път да увеличава размера на подкупа. В крайна сметка аз мога да се подлъжа и да приема подкупа. Кой ще е виновен тогава? Този, който многократно е създавал обстановка и условия за подкуп или този, който в крайна сметка на 20 опит е приел подкупа?”

Особено внимание по време на интервютата беше обърнато на взаимодействието на гражданите със съдебната система – една от стратегическите цели на реформата. По тази тема се допитахме до респондентите какво е тяхното мнение за уведомяването на гражданите за нововъведения, какви са възможностите за взаимодействие с гражданите на местно ниво, има ли нужда от провеждането на проучвания за съдебната система и как може да се подобри образа й. Всички респонденти бяха на мнение, че органите на съдебната система обновяват ежедневно интернет страниците си с информация, която е полезна за гражданите. Бяха на мнение, че човек лесно може да открие нужната му информация, стига да иска. Ето и коментар на служител на съда:

„На първо място информацията на сайта на съда се актуализира ежедневно. Освен това имаме информационен център в сградата на съда и не на последно място информацията се обявява на информационните табла в сградата. За някои въпроси, които са от голям обществен интерес, се провеждат пресконференции или се дава информация на медиите.”

„Има интересни модели за контрол на гражданите над съдебната система, но те по-скоро не съответстват на нашата действителност. При нас съмненията и нагласите за корупция са твърде големи, доверието към институциите е много ниско и е по-добре съдебната система да остане максимално независима от гражданско влияние. Обществото ни още не е узряло за подобни инициативи и те лесно могат да бъдат опорочени.”

По отношение на взаимодействието с гражданите, респондентите бяха на мнение, че то не бива да се разширява, защото би поставило под съмнение независимостта на съдебната система. Изразяваха и съмнения относно компетентността на гражданите по темите, касаещи съдебната власт, което заедно с оправомощяването им да взимат важни решения в съдебната система, би довело до крайно негативни резултати. Според голяма част от респондентите институтът на съдебните заседатели е добра възможност за гражданско участие в правораздаването и е добре регламентиран. Ето и част от коментарите по темата:

„Много е спорно дали гражданите трябва да въздействат на съдебната система. Аз не мисля, че гражданите се интересуват от съдебната система или имат желание да й въздействат. Не си представям, че биха се организирали да съберат пари за ремонта на покрива на съда или за изграждане на рампа за инвалиди. Но например за създаването на библиотека с правна литература – това е една чудесна идея, която мисля, че може да срещне широка подкрепа.”

„Не знам честно казано. Струва ми се, че в нашата страна положителната промяна няма да тръгне от гражданите, защото те нямат доверие в нищо и не са мотивирани за промяна. Според мен ситуацията в България бавно се подобрява, но много бавно.”

„Мисля, че даренията са добра практика и не разбирам защо ги ограничиха. Ограничаването на даренията не е намалило корупцията, влиянието или др. подобни. От даренията поне имаше полза – служителите можеха да работят при по-добри условия.”

Коментарите за проучванията на съдебната система бяха много разнооразни – от крайно негативни до изразяващи пълна подкрепа. Като причина за негативния образ на съдебната ситема, най-често беше посочвана липсата на воля от страна на държавата това да се промени.

„Добре би било да се подобри образа на съдебната система, но истината е, че обикновените хора нищо не знаят за съда, а си говорят негативно наизуст. Аз предлагам всички онези, които се изказват негативно, че едва ли не нищо не вършим, да дойдат с мен на работа дори само за един ден, за да видя после какво ще говорят. Много е лесно да злословиш без да си видял.”

„Според мен образът на съдебната система не може да се подобри. По принцип половината от страните по дела (50%) са недоволни, защото са загубили делото. При наказателните дела всички са недоволни – независмо дали са осъдени или не. Статистически погледнато няма как рейтингът на съдебната система да е повече от 22-23%. Но причината за широкото неодобрение в България се корени в две неща. Най-често атаките идват от управляващата партия (независимо коя е тя) и са насочени към опозицията и съдебната система, която никога не е на власт. И какво се получава: която и партия да е на власт, все критикува съдебната система. Защото сме независими, не могат директно да ни контролират и сме неудобни. Друга причина за негативния образ е държавната ни политика за заливане на населението с лоши новини. Обърнали ли сте внимание какъв процент от новините са положителни? Почти няма – чуваме и гледаме само катастрофи, политически скандали, убийства и т.н. хората остават с впечатлението, че в държавата ситуацията е много зле, а институциите не правят нищо. Така и образът на съдебната система става негативен. Колко пъти сте чували новина за дело, което е с влязла осъдителна присъда, приключило е в срок и пострадалите са доволни? Мислите ли, че няма такива дела? Така приключват повечето дела, но те не са интересни за медиите и затова не чуваме за тях. А знаете ли, че има държави, в които се регулира процентното съотношение на добрите и лошите новини, които медиите могат да отразяват? Има страни, в които добрите новини заемат 80% от телевизионния и радио ефира. И там доверието в институциите е голямо. Ето това е държавна политика насочена към повишаване на доверието в институциите. Но при нас това е неизгодно. Целта на държавата е да обезвери гражданите, да ги изгони от страната.”

„Струвами се, че основната промяна, която трябва да се направи, е наказанията да станат неотменяеми. Според мен това ще повиши доверието в съдебната система. Там е разковничето за повечето проблеми в съдебната система. Много хора казват, че размерите на наказанията са ниски, но аз не смятам така. Не е нормално да осъждаме един човек, който е извършил престъпление по непредпазливост на доживотен затвор.  Иначе по втория въпрос според мен е много важно хората да имат доверие в съдебната система. Но за да се случи това, трябва да се направят големи промени. Аз съм адвокат с дългогодишна практика. Големите юристи в България в началото на прехода излязоха от съдебната система и станаха адвокати на големи корпорации. В съдебната система останаха най-некадърните. Как да очакваме тогава правосъдието да е на ниво? Няма как да стане.”

„Скоро гледах проучване на общественото мнение, където съдебната система беше на предпоследно място, а полицията значително по-напред. Това се дължи на тезата „ние ги хващаме, вие ги пускате”, която широко се тиражира в обществото ни. А истината е, че съдии и прокурори сме длъжни да спазваме законите. И когато в тях е регламентирано, че трябва да пуснем някого, ние сме длъжни да го направим. Защото законите са над нас. Аз имах подобен случай, в който трябваше да освободя чуждестранен гражданин, за който не беше дошла нужната информация, изискана от чужбина. Той беше задържан за 72 часа и след като те изтекоха, аз нямах основание да го задържам. На два пъти се наложи да пиша постановление да го освободят, той мина граница и след два дни като пристигнаха документите, трябваше да го обявя за издирване. И на мен не ми харесва, но закона е такъв. И вината не е в мен, а в закона – аз само го следвам.”

„Трябва да се подобри, но пътя към това са повече осъдителни присъди на публични личности и висшестоящи и повече образователна работа с младите.”

„Гражданите не са запознати със законите и за всичко обвиняват съда и съдиите. Българските граждани са много мнителни – винаги, когато решението не е в тяхна полза, търсят вина в съдията, в корупцията или др. подобни. Много често хората искат по-сурови наказания за другите, които са извършили нарушение. Но когато те са правонарушителите, наказанията им се виждат големи. По-суровите наказания вероятно ще получат по-голямо одобрение от обществото – все пак знаем израза, ч народът иска „хляб и зрелище”. Трудно се взимат решения какъв да е размерът на наказанията и в този смисъл работата на съдиите не е лека. Но все пак и виновниците имат права – не може за щяло и нещяло да осъждаме на смърт. В България всеки много се оплаква, но и всички правят правонарушения и не си признават. Аз мисля, че съдиите налагат повече глоби, отколкото ефективни присъди, защото иначе затворите ще се препълнят. Мисля, че ако се върне смъртното наказание и убием 10 човека за назидание, това ще върне доверието в съдебната система. Или хората очакват да има определен брой дела с политици и големи бизнесмени, които да бъдат осъдени със задоволително наказание, за да се чувства народа обезвъзмезден.”

Друга важна тема от проучването беше темата за достъпа до правосъдие, което включва регламентирането на безплатната правна помощ и служебна защита и достъпа до сградите на институциите от съдебната система. По тази тема участниците в проучването бяха единодушни. Всички бяха на мнение, че служебната защита и безплатната правна помощ са добре регламентирани в България  и се ползват от нуждаещите се. По отношение на достъпа на лица с увреждания до сградите на институциите от съдебната сиситема получиме обяснение, че са направени искания за отпускане на средства за изграждане на рампа за инвалидни колички, но все още средствата не са отпуснати. Коментирана беше и инициативата на адвокатските колегии да разкриват центрове за безплатно консултиране на лица от уязвими групи. Всички респонденти бяха на мнение, че тези центрове са много полезни и трябва да се разкрият подобни във всеки един град, където има съд. Ето и два коментара на респонденти по темата за достъпа до правосъдие:

„Мисля, че достъпа до правосъдие на българите, особено за административните дела, е изключително улеснен. Административните такси са много малки и правят правосъдието достъпно.”

„Добре е да има безплатна правна помощ за най-нуждаещите се. От практиката си имам много примери, при които сключвайки определена сделка (за покупка на имот или заем или нещо друго) хората спестяват 30-40 лв от консултация с адвокат и после им се налага да водят дела за хиляди.”

Сред въпросите, които са специфични за съдебната система чрез дълбочинните интервюта проучихме темата за пробацията – доколко е ефективна и кои мерки срещат подкрепа от страна на участниците в проучването. Повечето респонденти одобряваха замисъла на наказанието пробация, но бяха на мнение, че самото изпълнение на мерките не е ефективно и посочваха различни причини за това. Голямо одобрение среща полагането на обществено полезния труд, но от проведените интервюта стана ясно, че тази мярка не се налага често. Ето и няколко коментара по темата:

„Да, според мен пробацията е ефективна. Истината е, че когато някой попадне в затвора, не става по-добър човек. Даже обратното. Затова пробацията е по-добрия вариант. Аз лично не съм запознат в детайли с различните мерки и как на практика се изпълняват, но приветствам пробацията. Но също така трябва да се взима под внимание какви предишни деяния има лицето. Логично е, че някой, който многократно е бил осъждан на пробация и продължава да извършва сходни престъпления, за него пробацията не е ефективна и трябва да се замени с по-тежка мярка – лишаване от свобода.”

„Нашата пробация е сбъркана от самото начало. Уж взехме английския модел, но го побългарихме. Там пробацията е структура към общината, а не към ГДИН. Пробацията не бива да е свързана с ефективните присъди. Аз мисля, че може да е много полезна като мярка, но ние сбъркахме с модела и при нас не работи особено. Иначе философията й е прекрасна. Аз я подкрепям и вероятно трябва повече усилия да се полагат в тази посока.”

През първите години след разкриването й, пробацията имаше много работа.От съдилищата изпращаха много лица на пробация, основно лица шофирали след употреба на алкохол. След промените в закона, случаите, по които работи пробацията останаха много малко (основно лица, на които се заменя ефективна присъда с пробация в края на срока на присъдата и други, които са предвидени в закона). Преди имаше много хора и имаше възможност за разнообразна работа с тях. Сега трудно може да се сформира група и да се води групова работа, която е една от най-ефективните.”

„Аз самата откривам голяма несправедливост при постановените съдебни решения. Случва се да пращат на пробация и да са с еднакви мерки лица, които са извършили умишлено убийство и такива, които са убили човек по непредпазливост. А разликата е огромна. Не е нормално да получават едни и същи наказания. Освен това преди осъдените на пробация трябваше да се подписват всеки ден, а сега първоначално най-малко два пъти в седмицата (по решение на съда може по-често), а в края на присъдата веднъж месечно. Ами за мен това не е никакво наказание. Виждам, че осъдените не го приемат като наказание. Хасковския районен съд обичайно постановява само първите две пробационни мерки, предвидени в закона – подписка и срещи с пробационен служител. Но само тези две мерки са недостатъчни, за да окажат влияние на личността и поведението на осъдения. Програми за обществено въздействие на практика вече не се изпълняват – тази мярка не се постановява и няма достатъчно лица за изпълнението й.”

„Обществено полезния (безвъзмездния) труд се налага като мярка най-често от съдилищата в Харманли и Димитровград. От хасковския съд не налагат тази мярка. А тя е въздействаща на осъдените. Всяка година пробационния съвет обсъжда кои институции могат да заявят нужда от работна ръка и ние ги утвърждаваме в един списък и след това ги насочваме там да работят. Но основния проблем е, че за да работят, трябва някой да ги надзирава (в пробацията има един служител, който да ги надзирава и отговаря за около 10 места, където осъдените полагат безплатен труд), трябва някой да им покаже как да работят и да им осигури инструменти. Има възможност представители на бизнеса също да зявяват необходимостта от специфични работници, но това на практика не се случва. Истината е, че огроманата част от осъдените нямат никакво образование, квалификация или умения. Всичко трябва тепърва да се учи и усвоява.” 

„Полагането на обществено полезен труд ми се вижда безмислено и неработещо наказание. Много трудно се организира полагането на обществено полезния труд. По-добре е осъдените да си плащат глоби, а с парите от тях да се наемат хора, които да почистват градинките.”

„Лично според мен единствената въздействаща мярка е обществено полезният труд. Всички останали мерки са неефективни.Трябва да е видим разбира се, за да има наистина превъзпитаващ ефект. А защо не се постановява по-често, аз не знам. Вероятно липсва добра или каквато и да била комуникация между институциите, ангажирани с изпълнението на тази мярка.”

„Много често пробационните служители пишат становища до съда за замяна на една мярка с друга, но съда почти никога не взема под внимание становищата ни. Не са рядко случаите, при които лицата отказват да изпълняват пробационните мерки и въпреки това не търпят санкция. Така например, ако едно лице има наложена мярка да не напуска страната, но все пак замине в чужбина, никой не може да го открие и на практика не си изтърпява наказанието”

Обект на проучването беше и темата за условията в местата за лишаване от свобода и ресоциализацията на осъдените лица. Тук най-общо мненията на респондентите бяха в две посоки. Според едните няма нужда да се влагат ресурси за реинтеграция на осъдените, защото те нямат желание да се променят и са свиканли да живеят в един непрестанен цикъл на извършване на престъпления и изтърпяване на присъди. Според другите държавата трябва да обърне серизно внимание на този проблем като работи най-вече в посока квалификация на тези лица и намиране на работа и жилище след напускане на местата за лишаване от свобода. Ето и няколко коментара на част от респондентите:

„Условията може и да не са добри, но това не е повод да се водят постоянни дела срещу страната ни. Истината е, че условията навън, в които живетя повечето престъпници, са много по-лоши от тези в затвора. Иначе е ясно, че трябва да има минимални стандарти и те да се спазват. Но за мен се прекалява с тези европейски директиви и спазването им.”

„Много е важно според мен да им се осигурява работа. Тези осъдени, които имат подкрепяща среда, намират си работа, успяват да се устроят добре и в общи линии заживяват нормално. Но онези, които нямат никаква подкрепа, нямат жилище, за тях е много лесно да тръгнат отново по грешния път. Когато им се намери работа, това е една основа, над която може да се надгражда с намиране на жилище, създаване на контакти и т.н.Друга много значима мярка е включването в курсове за квалификация и преквалификация. Такива безплатни към момента има само към бюрото по труда, но там бройките са ограничени, запазват се в началото на годината и на практика осъдените не могат да се вредят. А се случва съда да постанови такава мярка и тогава става много трудно. Налага се осъденото лице само да си заплати курсовете, но в голяма част от случаите, то няма пар и няма как на практика да посещава такива курсове.”

„ДСП има мерки, насочени към ресоциализация на осъдените. Такъв пример е отпускането на средства за издаване на лични документи. Истината е, че излежалите присъдата трябва да си намерят работа и жилище. Без работа няма как да се реинтегрират. Чувал съм, че в САЩ има подобни услуги и институции, но в България никой не подава ръка на излежалите присъди. Вероятно подобни мерки и услуги трябва пилотно да се тестват от НПО, а след това да станат част от държавната политика. Но много важно е тези задължения да не се вменяват на наличната администрация, защото тя и сега е претоварена и ако й се вмени нещо допълнително, качеството на работата съвсем ще се понижи. Като цяло не вярвам, че подобни мерки могат да са ефективни – доколкото съм чел голяма част от престъпниците са склонни многократно да извършват престъпления.”

По време на дълбочиннитеинтервюта беше засегнат и въпросът за детското правосъдие. Почти всички респонденти бяха на мнение, че и сега магистратите са добре обучени за работа с деца, а скорошното разкриване на „синя стая” в Хасково е още една стъпка към подобряване на детското правосъдие. Част от интервюираните лица споделиха, че са запознати с предвиждания Закон за отклоняване от наказателно производство и налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица и споделиха, че възлагат големи надежди на него и смятат, че той също знаичтелно ще допринесе за подобряване на детското правосъдие.

Друга тема, която изследвахме чрез дълбочинните интервюта е темата за електронното правосъдие. Като цяло то среща широка подкрепа от страна на експертите в сектор „правосъдие” и много малко лица гледат на него с недоверие. Повечето респонденти имаха какво да кажат за електронното правосъдие – или да се похвалят с последното направеното по тази линия или да дадат предложение кои електронни услуги или регистри биха облекчили работата им. Ето и част от коментарите:

„В много държави електронната администрация и правосъдие са широко застъпени. Но въвеждането на тези системи отнема и технологично време, а също и време администрацията да се научи да работи с електронните системи. Електронните системи ще имат благоприятен ефект върху срочността на делата. Електронното призоваване и въобще изпращане на документи и чудесна опция, но никога администрацията или институциите не могат да са сигурни, че правилното лице е отворило отговора или документа. В ДСП усилията са все повече документи да се проверявт по служебен път, а да не са в тежест на лицата, които подават документи. Проблемът е, че не е налична цялата информация в тези сиситеми, все още се добавя поетапно.”

                „Мисля, че повечето неща, които можеха да се направят по линия на електронното правосъдие вече са направени. Ние, съдиите, имаме достъп до много бази дании и това е изключително полезно. Последно провеждахме среща с ръководителя на ТД на НАП – Пловдив и уточнихме как в кратки срокове може да получаваме информация от тях. В процес на разработване е модул, който ще ни дава достъп до определена информация, а определени служители ще имат право да работят с него. А до влизането в експлоатация на този модул има служители на съда, които правят запитване за информация към НАП и в НАП има служители, които им я предоставят в кратки срокове.”

                „Електронното правосъдие може много да облекчи и гражданите, и адвокатите и съдиите и всички участници в един съдебен процес. Има съдилища, в които по проект пилотно е въведена система за електронен достъп до материалите по делата и това е много удобно за всички. Подобни системи трябва да се разпространят в цялата страна.”

„Не съм запознат доколко са навлезнали електронните системи и услуги в съдебната система. Според мен електронния обмен на информация ще е много полезен. Аз например често си правя справки за гледани от мен дела в сайтовете на съдилищата. Но за съжаление голяма част от информацията, която ми трябва, не е налична на сайта. Затова ние, от адвокатска колегия сме си назначили една жена, която работи в съда и прави справки за нас. Така с едно позвъняване по телефона научавам всичко, което ми трябва.”

„Електронното правосъдие навлиза постепенно и облекчава комуникацията между институциите и улеснява работата на адвокатите и достъпа до информация на гражданите. Така например сега вместо до ходя до районния съд в София, за да видя определен документ по дело, което гледам, аз мога да го проверя онлайн, което ми дава възможност да се подготвя по-добре за делото. Така се предотвратява забавянето по делата и не се губи излишно време в пътуване до съдилищата. Но малко са съдилищата и прокуратурите, в които може да се направи справка от дистанция – в тази посока има още много какво да се работи.”

                „В прокуратурата постоянно се въвеждат нови електронни модули. Последната новост е, че имаме база данни с МПС, които са конфискувани от МВР  с информация кога и защо са конфискувани и къде в България се намират. Тази информация ще ни бъде много полезна, но не разбирам защо тази база данни не се разработи от МВР, а трябва ние да я създаваме. Все пак става въпрос за автомобили, които се намират на техни паркинги.”

„Мечтая си като влезна в съдебно заседание на екран да чета в електронен вариант разпита на обвиняемия или на някой свидетел. Да го чета заедно със съдията и съдебните заседатели. Така всички заедно в реално време ще можем да следим за лъжесвидетелстване. Тази моя мечта, не е толкова трудна за изпълнение, но за съжаление все още е само мечта.”

„Аз съм за въвеждането на електронно правосъдие, но гледам с недоверие предвид риска от злоупотреби и срив в системата. Аз лично не ползвам електронни услуги и смятам, че прехода към електронизация трябва да е плавен, защото в противен случай бабите ще се „изгубят” в хибридните облаци.”

„Има много неща, които могат да улеснят ежедневната работа на разследващите полицаи. Едно от тях е възможността за изкарване на справки за съдимост по електронен път. Сега се налага да изискваме по обикновения официален път бюлетините за съдимост на лицата, които разследваме. Друго нещо, което значително ще облекчи работата ни е наличието на централизирана система с отделни профили на служителите на МВР, която да позволява те директно да пишат писма до различни институции (НАП, прокуратура, социални служби, съд и др.), без да се налага писмата да се завеждат от служител – администратор, да се одобряват след среща с Директора на ОД на МВР и едва тогава да се изпращат с обикновената поща.

Преди време имаше предложение всички разпити на свидетели да се записват в реално време, в реално време да се води протокол от разпита, което е безумна идея. Понякога има информация, която е важна и е добре да се допълни към разпита, а това би било невъзможно с тази нереализирала се промяна.

Като цяло полезно ще е всички справки и цялата комуникация (вътрешна и външна) да става по електронен път. Все пак това е част от развитието на човечеството, а ние доста изоставаме.”

„Аз нямам нищо против електронните регистри. Честно казано не ме притеснява, че тези данни са публични. Да му мислят онези, които успяват да придобият имоти и автомобили на голяма стойност.”

„Тези регистри са абсолютно ненужни. Ако съществуват, само ограничен брой хора трябва да имат достъп до информацията в тях.”

„Електронните регистри правят държавните служители много уязвими, но не действа реално срещу корупцията.”

„Няма смисъл според мен от тези регистри – те ще са изначално неверни, ще се публикува невярна информация в тях. Сещам се за „Градчето на веселието” край Ивайловград. Всички знаят кои са собствениците на вилите и палатите там, но по документи длъжнбостните лица са чисти.”

„Миналата зима, като бях в Банско, помолих местните хора да ме упътят до едно от заведенията. Упътването беше: „Като минете покрай хотела на съдия….., после покрай хотела на прокурор…… и т.н.” Къде са тези хотели в декларациите на съответните магистрати. А всички местни хора знаят, че са техни, просто формално са собственост на трети поставени лица. Въпреки че има регистри на имуществото,и те не са гаранция за прозрачност.”

Имаше и интересен страничен коментар по време на едно от дълбочинните интервюта, който касаеше е-Порталът humanrights.bg. Според интервюираната тази платформа„не се използва, а е истинско богатство. Малко хора знаят за съществуването му и още по-малко имат време да четат в него.”

Една от основните теми, обект на проучването, беше и темата за качеството на правораздаването като функция на качеството на разследването. Обърнато беше внимание на срочността на досъдебното производство и делата, подготовката на разследващите полицаи, извършването на процесуално-следствени действия от редови полицаи, правомощията на прокурора при разследването. По отношение на срочността на правораздаването, мненията могат да се обобщят в две направления. Според част от респондентите последните промени в НПК и съкращаването на сроковете са ограничили протакването на дела и искаха да се предприемат още мерки в същата посока. Според друга част обаче твърде голяма тежест се дава на бързината на правораздаването, която нерядко е за сметка на качеството, а това за тях е недопустимо. Ето и част от коментарите по темата:

„Проблемът в нашата съдебна система е, че за всяко престъпление има конкретно определение. В САЩ например никъде не едефинирано какво е кражба или убийство, но всички са нясно какво е. Обществото знае какво е кражба, няма нужда от определения в закона. Тези опредления създават възможности за злоупотреби (т.нар. вратички в законодателството). Така например при кражба трябва да се докаже не само отнемането на чужда вещ, но и намерението, с което тя е отнета. Измества се фокуса от самото престъпление.И ако липсва намерение с цел присвояване, то обвинението пада в съда.

По отношение на разумния срок за водене на дела, проследяването е формално, не се отчита реалната ситуация по конкретния казус. Има вратички, които прокуратурата и полицията използват, за да проточват определени дела. Пример: Лице, което е извършило престъпление във връзка със субсидиране на земеделска площ, се признава за виновно, но прокуратурата не повдига обвинение, а го обявява за национално издирване. Лицето многократно напуска страната (пътува до Румъния и обратно), писани са му актове за превишена скорост, провеждани са му разпити и др. докато е обявено за национално издирване. През целия този период личното му оръжие е отнето.  След като прокурора, работещ по преписката излиза в отпуск, заместващият го прокурор придвижва делото и то приключва в най-кратък срок. Формално сроковете са спазени, но реално има голямо проточване заради вратичките, които е ползвал първия прокурор.  И през цялото това време обвиненият няма достъп до личното си оръжие, а е ловец. По принцип има право да осъди България в ЕСПЧ, но няма средства, за да инициира такъв процес, защото са му необходими минимум 15 000 лв, за да плати на адвокат.”

„Според мен рядко прокурорите отиват на местопрестъплението. А лично според мен и те, и съдиите задължително трябва да отиват на място. За да придобият реална представа. Много различно е да гледаш един имот по скици при делба и да го видиш на живо. Съвсем различна е картинката. В моята практика само два пъти се е случвало съдия да отиде на място и сам да направи оглед. И двата пъти един и същи съдия правеше огледа. Но така трябва да се работи. Не е правилно само документите да се гледат. Защото в тях ги няма чувствата и личната история. Ние, адвокатите чуваме какви ли не истории. Живеем с проблемите на клиентите ни. А те не се виждат в документите. Няма как да отсъдиш правилно без да си се запознал в дълбочина с детайлите. А магистратите по мое мнение са се самозабравили. Загубили са връзка с реалността. Четат документите, гледат законите и си решават. Къде остава справедливостта обаче?”

„Всеки си има различно определение за справедлив съдебен процес. Но аз смятам, че в повечето случаи съдебните процеси са справедливи, приключват в разумни срокове. Изключение има по делата, които се гледат в най-натоварените съдилища, но там самите съдии нямат физическата възможност да ги приключват по-бързо. Ето защо следва да се помисли дали е възможно по-добро разпределяне на делата между съдиите на национално ниво и уеднаквяване на натовареността им. Според мен в малките градове магистратите работят по няколко специфични за региона им случаи и за всички останали не са особено компетентни. Те нямат и мотивацията да се доквалифицират, защото гледат едни и същи случаи и толкова са свикнали да работят по тях, че го правят почти механично и  се случва да вземат незаконосъобразни решения, които после падат на по-горните инстанции.”

„За мен един процес е справедлив, когато приключва в разумни срокове. Безумно е дело, при което виновния си е признал вината на 20 ден и всички документи са готови да се бави 3, 5 или 6 месеца. Всичко може да приключи много по-бързо. Наясно съм, че сега има възможност прокурора да иска бързо производство, но след промените, за период от около 1 година сме имали само 1 такъв случай. Иначе след като дознанието събере доказателствата, предава ги на прокурора, той в срок от 1 месец ги внася в съда, там има първо заседание дали да се гледа по бърза процедура делото и едва след това се гледа наистина по бърза процедура, което за дребни приестъпления и признал се извършител е безумно.”

„Твърде много сега се говори за бързо правосъдие, съблюдават се сроковете. По мое наблюдениемного съдии, прокурори, разследващи полицаи вършат некачествено работата си, защото са притиснати от времето. Да, хубаво е да има някакви срокове, но чак такова бързане не е нормално. Има дела, в които се назначават експертизи. Ами те няма как да се случат бързо. А са важни за процеса и дават важна информация. Не може така да се претупват досъдебното производство, гледането на делото и после да искаме качествено правосъдие. За него трябва време, да се направи обстойно проучване, всички страни да се запознаят с доказателствата и едва тогава да се пристъпи към разрешаване на спора. Аз съм много против тези срокове, които се поставиха в НПК и ГПК. Те много влияят негативно на качеството на правосъдието.”

По въпросите, касаещи досъдебното производство всички респонденти бяха на мнение, че голям проблем се оказва постоянното текучество на разследващи полицаи и недостатъчното им обучение за работа. Самите разследващи полицаи имаха претенции по отношение на голямата им натовареност и ниските възнаграждения, съпоставени с по-малкия брой дела, гледани от следователите и многократно по-високите възнаграждения, които получават те.

„Конкурсите за МВР са много продължителни и това, съчетано с голямото текучество, прави работата невъзможна. Първо трябва да се изпрати информация до ОД на МВР, а то да я обобщи за цялата област и да я изпрати до министъра за незапълнените щатни бройки. После министъра трябва да одобри бройките, насрочва се конкурс има 2 месеца за прием на документи. След 2 месеца се насрочва първия изпит.  А изпитите са няколко и приключват с устно събеседване. Има възможност конкурсите да се провеждат на местно ниво, но това ще води до субективизъм при оценяването. Затова е добре, че конкурсите се провеждат централизирано. Процедурата е много тромава.Текучеството в МВР може да се преодолее с мотивиращо възнаграждение и по-добри условия.”

                „Мисля, че прокурорите добре си комуникират с разследващите полицаи и им дават указания при необходимост. Но за съжаление съм чувала, че има полицаи които не искат да се научат как да си вършат работата и постоянно питат за едни и същи неща.”

„Над разследващия полицай стои прокурор, който е по-добре подготвен и дават напътствия и указания, за да се съберат годни доказателства. Но и разследващите не трябва всеки път да очакват прокурорите да им дават указания, трябва да се научат как да си вършат работата качествено без да се допитват до прокурора. Трябва често да минават през допълнителни обучения поне два пъти в годината през Академията на МВР. Трябва да се научат да водят разпитите качествено, да събират информация, която е качествена. Разследващите полицаи се затрудняват най-вече с воденето на разпити.”

                „Трябва да се намали броя на досъдебните производства – трябва да се развиват като бързи производства директно пред съда без досъдебна фаза. Предварителната проверка трябва да има по-голяма тежест и събраните по нея материали да се считат за доказателства.”

„В никакъв случай не бива да отпада предварителната полицейска проверка. В много случаи качествени доказателства за разкриване на престъплението се събират само непосредствено след самото престъпление. Ако отпадне предварителната проверка, важни данни няма да могат да бъдат събрани. По-скоро доказателствата, събрани при предварителната проверка трябва да имат по-голяма тежест при гледане на делото.”

                „Предварителната полицейска проверка е важна за съдебния процес. А иначе по отношение на полицаите, които я извършват – необходимо е повече обучение за тях. Толкова често в делата попадам на пълно неспазване на процедурите. Доказателства по дела се предават от един човек на друг без протокол, без нищо. Събират се в противовес на всякакви правила и процедури. Пише, че определени хора са били поемни лица, а те изобщо не са били на място. Не е ясно кой е правил огледа, кой е събирал доказателствата. Пълно е с процесуални грешки. Аз много често в съдебна зала повдигам въпроси за тях, искам повторно събиране на доказателства и експертизи. Но по мое мнение съдиите често допускат подобни нарушения и отсъждат въпреки тях.”

„Повечето полицаи съвестно си вършат работата. Но знаете ли, понякога се получават недоразумения, когато прокурорът разпореди извършването на определени действия, а Началникът на РУП или съответната структура на полицията разпореди друго. Кого според вас ще послуша разследващия полицай? Разбира се, че прекия си началник.”

Обект на коментари беше и въпросът как следва да се разпределят производствата към разследващите полицаи. Голяма част от участниците в интервютата нямаха наблюдения и не можеха да изразят мнения. Според други трябва да се въведе електронна система за случайно разпределение, подобна на тази, която се използва в съда. Трети бяха на мнение, че разпределението трябва да се извършва от прекия ръководител според натовареността и спецификата на случаите. Имаше предложения чрез разпределянето на производствата да се постигне профилиране на разследващите полицаи, което да доведе до по-високо качество на извършваната от тях работа.

„Всичко зависи от началниците на РУП. В големите градове и в градовете, където материалният интерес е голям (Хасково, Харманли – бежанци=> трафик на хора, Свиленград – граница => контрабанда и наркотици), за началници на РУП се назначават политически фигури, които не си разбират от работата и са послушни (чадър на мафията). Там, където началниците са компетентни, работата на полицаите върви. Пример за град с работещо РУП е Димитровград.”

Участниците в проучването коментираха и до колко е било правилно разделянето на следователите и разследващите полицаи и даваха предложения за преструктуриране. Ето и част от коментарите:

„Според мен цялото това отделяне на следователи от разследващи полицаи беше ненужно. Но след като вече е факт трябва да се помисли какво може да се направи занапред. Според мен така или иначе следствието е подчинено на прокуратурата, направо следователите могат да станат прокурори и да запълнят овакантените щатни бройки, а цялото разследване да си се провежда от разследващите полицаи. Като цяло мнението ми е, че прокуратурата трябва да бъде изведена от съдебната система, но много внимателно. Защото има опасност да стане част от изпълнителната власт и тогава да се превърне в орган за саморазправа на политическите партии.”

Следствието беше създадено по неясни за мен причини. Получи се така, че в него служителите са високо квалифицирани, а в същото време нямат никаква работа. Защото да си признем не са много престъпленията против Републиката или терористичните актове, които да разследват. Така се пилее ценен ресурс – обучени кадри, които нищо не вършат. Според мен мястото на следствието и на прокуратурата е в изпълнителната власт. Това ще доведе до по-голяма независимост на съда.”

„Следствието трябва да се закрие или да се влее в прокуратурата. То е хранилка за поставени лица. Там не работят нищо. Макар да разшириха правомощията им, пак нищо не работят. И понеже от 10 години нищо не работят, вече са некомпетентни и не познават законите. Трябва да се премахне йерархичната структура в прокуратурата, защото на практика са зависими от по-висше стоящите и не си вършат добре работата.”

„Все повече дела се насочват за разглеждане към следователите. Вече е мит това, че има много следователи и те не вършат никаква работа. Тази неравнопоставеност е преодоляна.”

„По мои наблюдения все повече дела се разпределят към следствието и тяхното натоварване се увеличи. Вече се преодоля онова първоначално неравномерно натоварване на разследващите полицаи за сметка на следователите, които нямаха никаква работа.”

                „Работата на следствието не е ефективна. Няма нужда от следователи към всеки съд. Следователи са необходими само в големите градове като София, Пловдив и Варна. Останалите следствени отдели трябва да се закрият според мен. По принцип прокурорите избягват да разпределят дела за разследване към следствието, защото следователите могат да обжалват решенията им. Ние, разследващите полицаи нямаме това право, длъжни сме да следваме постановленията на прокурорите и затова те предпочитат на нас да възлагат разследването.”

През дълбочинните интервюта изследвахме въпросите, касаещи полицейските задържания и полицейското насилие. Повечето участници в проучването изразяваха своята подкрепа по отношение на действията на полицаите и не виждаха злоупотреби в полицейските задържания или използване на насилие при полицейската работа. Ето част от мненията на респондентите:

Понякога малко насилие има огромно превантивно въздействие за извършването на следващи престъпления. Полицаите трябва да имат повече правомощия, защото сега престъпниците им се смеят насреща.”

                „Не винаги са оправдани полицейските задържания и аз винаги съветвам клиентите си да не отговарят, защото не се знае дали информацията, която дават няма после да бъде използвана срещу тях. Много често полицаите привикват някой да дава обяснения без да дават информация какво се е случило, ще повдигат ли обвинение срещу разпитваното лице, за какво точно го викат, кой е подал сигнала и т.н. мен лично това много ме дразни. И обикновено аз официално им отказвам клиента ми да им дава информация. Така още повече се забавя разследването или понякога дори го саботирам по този начин. Но за мен не е справедливо да разпитват мой клиент без да обясняват каква е целта на разпита, обвинен ли е в нещо. Така го подвеждат и той може да каже неща, които в друг случай не би казал. Иначе всички гледаме по телевизията как протича разследването в американските филми. Но ние сме много далече от това разследване – нивото при нас е много ниско.”

Следваща тема, обхваната от проучването, е темата за наказателното правосъдие. През дълбочинните интервюта опитахме да съберем информация какви са нагласите на работещите в сектор „правосъдие” по отношение на промяната на НК или изработването на нов НК. Оказа се, че повечето респонденти са на мнение, че няма нужда от нов НК, а по-скоро трябва да се промени настоящия, като даваха различни предложения за промени:

„Твърде много промени се правят в законите ни. Според мен наказателния ни кодекс е чудесен. Чуват се мнения, че бил стар, на повече от 50 години. Ами, че в другите държави работят със закони на по над 300 години и си ги ползват и не се оплакват. Ние само ги променяме законите. Това не е от полза за никой и само затруднява правораздаването. Единствената важна промяна, която трябва да се направи в наказателния кодекс според мен е да се предвиди наказанията да станат неотменяеми. Тоест ако съм осъден на затвор – да лежа в затвора без право на промяна, ако съм осъден на пробация – значи да изпълнявам пробационни мерки без право да бъдат заменяни. А не като сега – вкарват някой в затвора и след няколко месеца заради добро поведение го пращат на пробация. И какво наказание е това за него? Уж е бил осъден на 3 години затвор, ама не съвсем.”

„Нов Наказателен кодекс трябва да има, само ако държавата припознае нова наказателна философия. Аз мисля, че настоящата философия е работеща, съответства на нуждите на обществото и няма нужда от радикални промени. Иначе има детайли, които могат да бъдат променени. Така например според мен твърде много престъпления са криминализирани. Спокойно може за част от тях да се налагат административни санкции. Така ще олекне и работата на съда.

Друго нещо, което трябва да се промени е изискването да има поемни лица. Това изискване само затруднява работата ни по разкриване на престъпления. Хората не искат да стават свидетели и да влизат в ролята на поемни лица, а освен това даже и да наблюдават, те не са запознати с процедурите и не могат да преценят доколко полицаите или прокурорите ги спазват. При обмен на опит с немски прокурори едва успяхме да им обясним какво представляват поемните лица. Те не разбираха защо е необходимо наличието на поемни лица предвид присъствието на районен инспектор, разследващ полицай, криминален полицай и прокурор. Всички изброени работят в интерес на държавата и разкриване на престъплението. Защо са необходими и още лица, които да удостоверят, че тези хора си вършат работата?

Друга промяна, която значително ще ускори правораздаването по мое мнение е възможността да се вземат предвид разпитите от досъдебното производство. Съгласно сега действащото законодателство те трябва да са извършени пред съдия или потърпевш, за да могат да се използват в съдебна зала. Тук отново проличава недоверието на законодателя към съвестното изпълнение на работата от страна на държавните органи. А всъщност всички имаме интерес делата да приключват по-бързо.

Истината е, че в България постоянно се променят законите и това много затруднява работата на всички в сектор „Правосъдие”. Постоянно трябва да преправяме нещо, да преработваме, а отчетността ни никога не изглежда достатъчна. Но в крайна сметка съдебната система  е най-прозрачната система в България.”

„Трябва да отпаднат определенията за престъпления, защото те създават много вратички.”

„Трябва да се направят промени по отношение на членовете, касаещи корупцията.За определени престъпления (изнасилване, ПТП след употреба на алкохол) трябва да отпадне възможността за налагане на условни присъди.”

„Наказателният кодекс има нужда от сериозни промени. Но те трябва да са внимателно обмислени, защото има състави на престъпления, които са работещи и не бива да се променят. За мен промените трябва да касаят най-вече по-ясното регламентиране на санкциите/ наказанията при определени престъпления. Така например според мен винаги когато е отнет човешки живот, било то и по непредпазливост, трябва извършителят да излежава ефективна присъда в затвора и да няма възможност тя да бъде заменена с условна присъда и/или пробация. Тогава наказанията ще имат силно превантивен характер. Тогава шофьорите добре ще се замислят преди да употребяват алкохол или наркотици или карат с несъобразена скорост в населени места. Освен това трябва ясно да се регламентира за конкретно престъпление при конкретни обстоятелства какво да бъде наказанието. Тоест трябва да се промени законодателството в посока по-малко възможности за определяне на наказанието по усмотрение на съдията и в по-прецизно регламентиране.”

Интересно беше да разберем от участниците в проучванията какво мислят те за преодоляване на проблема с битовата престъпност, телефонните измами и незаконно придобитото имущество. Оказа се, че повечето са на мнение, че законите които имат отношение към тези престъпления са чудесни. Според тях проблемът е в недостатъчно ефективното разследване на тези престъпления. Бяха изтъкнати и други проблеми:

„По отношение на битовата престъпност съществува следния момент: Ако кражбата се осъществява от неосъждано лице и е на стойност под минималната заплата, не се повдига обвивнение – така лицето не се осъжда. След време, като направи следваща кражда и тя пак е под мин. заплата, пак не може да се образува дело, защото е с чисто съдебно минало. Така ако един крадец краде често, но вещи на малка стойност, никога не може да повдигнем обвинение срещу него. Опредлено трябва да се направи промяна в закона по тази линия.”

Обект на изследването беше и структурирането на съдебната система и ролята и функциите на висшите длъжности в съдебнта система. По тези въпроси се изказаха малка част от участниците в проучването – повечето или се чувстваха неподготвени да изразят мнение, или не бяха запознати въобще с темите. Интересно е да сеотбележи, че повечето респонденти бяха на мнение, че задължително трябва да се създаде законова възможност за разследване на главния прокурор.

 „Трябва да има законова възможност за разследване на главния прокурор при неправомерни действия или бездействие от негова страна. След като има разписана процедура за разследване на президента, трябва да има и за главния прокурор.”

„Според мен са нужни следните структурни промени: изваждане на прокуратурата от съдебната власт, извеждане на разследването от МВР и създаване наобща структура с прокуратурата и следствието, начело на която да стои главния прокурор.”

„Според мен съдебната ни система е структурирана добре и работи добре, което означава, че не бива да я променяме кардинално. Разбира се има и политически назначения има и неработещи служители, но това не е масово явление. Сещам се за съдии от други съдилища, които за кратко време израстнаха много.  Но въпреки това качеството на правораздаването и най-вече на човешкия капитал в съдебната система е високо. Аз знам, че изпитите в НИП са доста сериозни и в голяма степен отсяват кандидатите за магистрати, което пък гарантира високо качество на правораздаването.”

„Чувал съм от познати, че съдиите са се самозабравили. Прокурор ми е казвал, че е влизал в кабинет на съдия, за да коментират конкретен казус и съдията гое молил да напусне кабинета, с оглед това да няма влияние върху взимането на решение по делото. А прокурора и съдията не съблюдават ли обществения интерес, питам аз? За мен е естествено да общуват, да коментират делото. Не всичко е документи. Понякога много повече неща могат да се изяснят в личен разговор.”

„Твърде вероятно е, ако излезнат от съдебната власт, да се използват като политически орган за репресии. А това в никакъв случай не е добра идея. Те и сега се използват за това, ако и да са независима, а какво остава, ако са подчинени на изпълнителната власт (управляващата партия).”

„Прокуратура, следствие и разследваща полиция трябва да са под една шапка, вероятно към МВР. Какво представлява прокурора – той е адвокат на държавата. Той е страна в процеса. Ами не е нормално да са колеги със съдията и да работят в два съседни кабинета.”

„Начинът, по който е структурирана властта, предполага корупция и влияние, но за момента е възможно най-добрия. Проблемът не е в структурирането или правилата, а в хората. Трябва изцяло да се сменят хората, за да има промяна в системата.”

Разгледана беше и темата за специализираните съд и прокуратура, които очевидно,по мнението на участниците в проучването, не успяват да изпълнят първоначалната си идея:

„Моето цялостно мнение е, че не беше нужно разкриването на специализирани съдилища. Знам, че са разкрити заради препоръки на Европейската комисия и мониторинга над българската съдебна система, но това все пак са препоръки. Не са задължителни за изпълнение. Тези специлаизирани съдилища според мен не работят.  Това, което са получава на практика е, гледат се едни дела за организирани престъпни групи, след около година се разбира, че престъпните групи всъщност не са организирани и делата се препращат към окръжните съдилища, които преди промените и без това си ги гледаха. Според мен беше ненужно и обособяването на административни съдилища. Спокойно можеха да се направят съдииски отделения в наличните съдилища и там колегиите да си гледат административни дела. Защо е необходимо да има отделен съд, с отделно счетоводство, отделна администрация, това са ненужни разходи.”

„За бонусите в размер до шест заплати не знам, вероятно е добре да получават големи възнаграждения с оглед независимостта, но по-интересно е има ли нужда да съществуват такива структури. Идеята на едно място да се разследват най-значимите дела е чудесна. Защото не е нормално окръжния съд да гледа дело за някой окръжен прокурор или съдия или за големи местни бизнесмени или мафиоти. Когато структурата е отделена, тя е по-независима. Но на практика аз не съм запознат колко дела са приключени в този съд. Работи ли наистина ефективно. Аз самия наблюдавам дело, което е върнато от този специализиран съд. По това дело е имало 2 години протакване, голяма част от обвинените и свидетелите са напуснали страната – освобождавали са ги един след друг и сега, когато делото така да се каже е изпразнено от съдържание, е върнато в Окръжна прокуратура и аз не знам за какво. След голям период от време и без доказателства, аз трябва наново да разследвам. Идеята за специализиран съд не е лоша, но според мен той на практика не работи или поне аз не съм запознат.”

По време на интервютата бяха разискани и някои въпроси, които са сред включените в реформата на съдебната система. Един от тези въпроси бе въпросът за размера на съдебните такси. От разговорите с участниците в проучването стана ясно, че те не са запознати в детайли как се формират таксите, но ги намират за справедливи и осигуряващи лесен достъп до правосъдие на всички нуждаещи се.

Друга тема, която беше разисквана, е темата за съдебните заседатели. Тук мненията на респондентите най-общо могат да бъдат обобщени в две групи. Едната смятат, че съдебните заседатели са добре регламентиран механизъм за контрол над съдебната система от страна на гражданите. Според другата група съдебните заседатели са абсолютно ненужни, тък като така или иначе не правят нищо релано.

Интересно  беше да разберем какво е мнението за подбора на членове на ВСС от Народното събрание. Макар повечето респонденти да бяха категорични, че това създава предпоставки за политическо влияние, един от интервюираните сподели интересна гледна точка:Нека се замислим какво представлява ВСС – това е правителството на съдебната система. То трябва да разработва и прилага политики. И за да се случват реално е добре политиките на ВСС да съответстват на държавните политики, тъй като държавата отпуска средствата за съдебната система. Няма нищо лошо или порочно в това партиите да прокарват своите политики в сектор „правосъдие” чрез членовете на ВСС, избрани от тях. Това даже е оптималният вариант за функциониране на съдебната система.”

„Според мен членовете на ВСС не трябва да се избират от Народното събрание, както е сега. Същевременно не може съдебната система да се остави да функционира съвсем без надзор. За целта НС трябва да избира двама представители на ВСС, които само да наблюдават и да нямат право да участват в гласуването.”

„Не мисля, че се създават предпоставки за влияние по този начин. Все пак и в съдебната система са водят политики, а управляващите там са ВСС. Нормално е да има съответствие между управляващите в правителството и управляващите в съдебната система. Как иначе ще водят едни и същи политики в една и съща посока. Все пак не трябва да забравяме каква е ролята на ВСС в съдебната система – те са нещо като правителството за държавата. Така че за мен не е порочно да се прокарват политики чрез членовете на ВСС.”

С магистратите беше обсъден и въпросът за съдийското самоуправление:

„Ние в ОС – Хасково и преди да въведат общите събрания си работехме на този принцип. Провеждахме си регулярни срещи, така разпределяхме делата и обсъждахме всички важни проблеми на съда. За нас този модел не е нов. Но той е много полезен и се надявам и в други съдилища да го използват в пълнота.  Иначе ние толкова харесваме този модел на работа, че спокойно можем да го препоръчаме и на прокуратура, следствие и др. институции.”

Повечето от дълбочинните интервюта приключваха с въпроса за необходимостта от съществуване на съд/ прокуратура/ полиция в Ивайловград. Повечето респонденти смятаха, че тези структури не бива да се закриват, защото това силно ще ограничи достъпа до правосъдие на гражданите там. Ето и част от коментарите по темата:

„Аз лично правих анализ на натовареността на прокуратурата в Ивайловград. Колегите там имат по 60 дела на година. Ние тук имаме по 80-120 на месец. Твърде голяма е разликата в натовареността. Района около Ивайловград е граничен и затова е добре да има структури на полицията и съдебната система. Но според мен те могат да станат катотериториално звено към структурите в Свиленград например и така да се спести от администрация. Освен това самите магистрати могат да поемат дела от Свиленград, с което да се изравни натовареността им. При нас се коментира въвеждането на система за разпределение на делата на случаен принцип за цялата територия на област Хасково. Така прокурор от Димитровград може да гледа дело в Свиленград например. С тази система ще се постигне по-равномерно натоварване на прокурорите.”

„В малките градове винаги стои въпросът дали е необходимо да съществуват структури на администрацията и съдебната система. Добра практика в нашата институция е наличието на изнесени приемни/ офиси в малките градове, където специалистите пътуват в определени дни от седмицата. Но за подобно решение трябва да се анализира натовареността на инстиутуциите. Това се води изнесено работно място, а не съм сигурен дали е допустимо подобна практика да съществува по отношение на съдебната система. В нашите изнесени офиси се дава информация и се приемат заявления, но експертната работа се извършва от офиса в Хасково. Решенията се изпращат по пощата.”

„Категорична съм,че няма смисъл да функционират структури, които се ползват от изключително малък брой граждани и в които работата е на много ниско ниво. По мои наблюдения в малките съдилища и прокуратури магистратите са некомпетентни и нямат желание да се развиват, да се обучават и да се доквалифицират – те просто си преживяват на постовете, които заемат.”

„От това, което знам има предложение да се обединят структурите на местно ниво и да са с централа в Хасково, а по градовете да останат като работни точки. Идеята е като за работи електронното правосъдие, всички дела и преписки да се разпределят от структурата в Хасково. Истината е, че структурите в Ивайловград почти нямат работа, докато тези в Хасково са много натоварени. Нищо не пречи да се закрият структурите в Ивайловград, а служителите да се преместят в Хасково. Така ще се получи по-равномерно разпределение на работата. Закриването на структурите в Ивайловград няма да доведе до ограничаване на достъпа до правосъдие, защото гражданите ще могат да подават документи по пощата, електронно или в приемната, която ще остане да функционира в Ивайловград. За хорат няма да е проблем подаването на жалби, но после ще трява да пътуват повече за участието в съдебни заседания.”

Темата за реформата в съдебната система се оказа не съвсем позната на повечето респонденти. Въпреки това голяма част от тях изразиха мнението си и споделиха впечатления, които бяха придопбили в хода на работата си. В заключение представям коментара на един от интервюираните адвокати, който има дългогодишен опит и наблюдения над съдебната система:

„Истината е, че магистратите и съдебната система имат склонноста да заживяват собствен живот, далеч от реалността. Живеят си само в тяхната правна сфера и не разбиат проблемите на обществото – това не е правилно за мен. Как може съдия да е момиче или момче на 25-30 години. Какъв опит имат те? Как ще правораздават и ще вземат решения за възрастни хора. За мен съдиите трябва да са минали през различни структури на съдебната система, да са натрупали опит и авторитет и едва тогава да стават съдии. Само обученията в НИП не са достатъчни. Така стават професионалисти, но губят връзка с действителността.”

Основна тема от проведеното проучване беше темата за възстановителното правосъдие и медиацията. От проведените интервюта ми направи впечатление, че са единици тези, които са чували за възстановително правосъдие. Повечето респонденти, които бяха запознати накратко какво предстввлява възстановителното правосъдие по време на интервюто, разказаха, че им звучи несериозно, че не го припознават като подход, който реално може да бъде използван. За част от респондентите възможността да се провеждат срещи между извършители на престъпления и потърпевши им звучеше почти еретично и заклеймяваха възстановителното правосъди, прехвърляйки цялата отговорност за уреждане на обществените отношения на държавата в лицето на правосъдната система.  Все пак имаше и респонденти, които подкрепяха възстановителното правосъдие:

„Аз лично съм възхитена от идеята за възстановителното правосъдие.То може да се прилага на много места под различна форма и да бъде полезно – и в училище, и в социални услуги, навсякъде.”

Процедурата по медиацията се оказа значително по-позната. Въпреки това и за нея мненията бяха много противоречиви. Ето част от тях:

„Според мен е приложима само в граждански спорове и то само ако страните са интелегентни. Обикновените, нискообразованите хора обикновено се заплашват със съд и търсят не разбирателстов и възстановяване на щетите, а възмездие, осъждане и наказание. За тях медиацията ще е безполезна.”

„Медиацията е хубава процедура, но истината е, че не работи. Аз, като адвокат смятам, че винаги по-добрият вариант е клиентите ни да се разберат извън съдебната зала и да стигнат до споразумение. Но медиацията не успява да добе достатъчна популярност. Има съдилища, в които съществуват центрове по медиация, но те са само в големите градове. Освен това много често хората не са склонни да преговарят – искат другата страна да бъде наказана и да получат възмездие.”

„Медиацията е много полезна особено по някои граждански дела. Тя е страхотна процедура, но е подходяща за интелигентни хора. Манталитетът в България е такъв, че повечето хора предпочитат да водят дела, да има наказан, отколкото да постигнат взаимно изгодно споразумение. Според мен в никакъв случай медиацията не бива да става задължителна. Това би имало негативен ефект. Нали знаете, всичко задължително се опорочава.”

„Приложима е в определени случаи, по-леки дела – за делби за разводи и т.н. Ако стане задължителна ще е полезно. Решенията, което се взима в рамките на медиацията трябва да стане задължително, както са съдебните решения. Иначе малко се обезмисля.”

„Медиацията не е лоша като замисъл, но към момента не работи. Не дава достатъчна сигурност на страните, че споразумението, което ще постигнат има стойност. Според мен медиацията трябва да се прилага в отделно съдебно заседание по спорове, които са станали вече дала в съда и да се провежда в сградата на съда от независими медиатори.”

„Медиацията е лъжливо правосъдие, хората си дават парите на медиатори, а спора им остава неразрешен и после пак се съдят. Ако медиацията се предоставя в съда, от съдии, тогава ще е друго и ще бъде по-добре.”

„Ние адвокатите най-редовно влизаме в ролята на медиатори. Тези курсове за медиация станаха много модерни. Или пък да имаш много сертификати от преминати обучения. За мен по-важно е освен да си добър професионалист, да ис и добър човек. Има много колеги адвокати, които насъскват клиентите си да водят дела до дупка и не търсят взаимноизгодните решения. Искат да участват в много съдебни заседания, за да вземат  много пари и буквално насъскват клиентите си. Аз даже се чудя как някой, който води дела с години и ги губи на всяка инстанция не се досеща, че всъщност не е прав в ситуацията и трябва да отстъпи или да се примири и да спре с воденето на дела, което ощетява самия него. На мен лично ми се е случвало да съм адвокат на мой близък приятел, който след дългогодишна дружба със съседите си, започна да се съди с тях за оградата между имотите им. За мен тези спорове са безумни. Когато са строени къщите прадядовците ни са се разбрали коя ограда къде да минава и всичко е наред. Години наред са живяли в разбирателство, както се казва и ракията са си пили заедно. И в един момент някой наследник решава, че оградата му пречи. И за едни 20, 30 или 50 см не иска да направи компромис и запчва да води дела. Това много влошава отношенията. Аз моя приятел многократно съм го съветвал да спре с делата, че няма смисъл от тях, че по-добре е да запази отношенията си със съседите, но понякога хората се заинатяват. И в крайна сметка моя приятел от това и почина – от безмисления спор със съседите и нервите около него.”

Проучване чрез фокус групи

Методология на проучването

 

Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” проведе 24 фокус групи на територията на Хасковски съдебен окръг (Хасково, Димитровград, Харманли, Ивайловград и Свиленград). В тях взеха участие представители на местната общественост, читалищни дейци, неформални лидери, представители на бизнеса, уседнали в района чужденци и др.   активни граждани.

В рамките на проект „Гражданско участие за по-добра съдебна система” бе планирано провеждането на фокус групи по четири теми, касаещи реформата в съдебната система. Една от темите бе предварително дефинирана в проектното предложение, а именно темата за възстановителното правосъдие и медиацията. Останалите три теми бяха подбрани след първоначален анализ на събраните чрез останалите методи на изследване по проекта данни и въз основа направленията в Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система.

Първата тема, обект на дискусия чрез фокус групи бе темата за справедливостта. Тази тема е основополагаща, тъй като от различните социлогически проучвания, които са провеждани през последните няколко години, а също и от допитването до гражданите, проведено в рамките на проекта става ясно, че липсата на справедливост в съдебните решения, в обществото като цяло е един от основните проблеми, които стават предпоставка за ниското доверие в съдебната система.

Втората тема, обект на дискусия чрез фокус групи бе темата за възстановителното правосъдие и медиацията. Причината за избора на този изследователски проблем е непознаването на подходите на възстановителното правосъдие от повечето граждани, необходимостта от популяризирането им, както и проучването доколко възстановителното правосъдие и в какви форми трябва да залегне в националното ни законодателство и какви са възможностите за прилагането му при настоящата социално-икономическа обстановка в страната. Модераторите провокираха участниците в Мрежата да дадат различни варианти за приложение на възстановителното правосъдие на практика, както и да обсъдят възможностите за по-широкото му приложение.

Към настоящия момент в глобален аспект наказанието е типичното, основно средство за реакция при извършване на престъпления. Съществува тенденция на разнообразяване и обогатяване на методите на съвременното наказателно-правно въздействие в борбата с престъпленията – т.нар. възстановително правосъдие. То цели да отговори в най-голяма степен на потребностите на пострадалия – материални, емоционални и социални,  да подпомогне извършителя да осъзнае своята отговорност за стореното, да окаже реформиращо въздействие и превантивен ефект върху извършителя посредством реинтеграцията му в обществото, да окаже терапевтичен ефект върху отношенията между пострадалия и извършителя.

Третата тема, обект надискусия чрез фокус групи бе темата за достъпа на гражданите до правосъдие (безплатна правна помощ, регионални центрове за консултиране, физически достъп – рампи и видеоконференти връзки, преструктуриране на съдебните районии др.) Причината за избора на тази тема е актуалността й от гледна точка на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система. Осигуряването на достъп до правосъдие за всички граждани е основополагащо за повишаването на доверието в съдебната система.

Четвъртата тема, обект надискусия чрез фокус групи бе темата замодернизацията в съдебната система (модернизация на административните услуги, външния облик на съдебните палати и оборудването, призоваване, водене на дела, информиране за съдебни решения, комуникация между институциите, децентрализация и др.) С развитието на информационните технологии се създават условия за подобряване на комуникацията между отделните институции, за обмена на документи по електронен път, за предоставянето на електронни административни услуги. Макар че се правят постъпки в посока модернизация на съдебната система, бизнесът и активните граждани могат да споделят добри практики и да дадат предложения в посока ускоряване на модернизацията, което ще е обект на изследване по време на четвъртата среща на Мрежата за наблюдение на реформата в съдебната система.

Фокус групите се проведоха в периода май – септември 2018г. Участниците в тях наброяваха 5 -10 човека, заедно с модератора на групата. Те бяха активни представители на местните общности – представители на бизнеса, на етнически и религиозни общности, НПО, културни и читалищни дейци, неформални лидери, чужденци и др. Критериите, по които бяха подбрани са няколко:

  • Интерес към темите, касаещи правораздаването и реформата в съдебната система;
  • Преки или косвени наблюдения и впечатления от работата на институциите в съдебната система;
  • Желание за споделяне на информация по изброените по-горе теми;
  • Възможност за участие във фокус групите.

 

Резултати от фокус групите

 

Първата тема, която беше изследвана чрез фокус групите беше темата за правото и справедливостта. От проведените 6 дискусии по темата най-общо могат да бъдат изведени следните констатации:

  • Справедливостта е относително понятие, което се възприема по различен начин от хората, в зависимост от опита, ценностите, морала и преживяванията им;
  • Не може да бъде постигната абсолютна справедливост в обществото, защото всеки разбира различно понятието;
  • В България няма справедливост, защото престъпността постоянно се увеличава (независимо какво пише в „нагласената статистика”), защото хората не се третират еднакво от държавата и институциите – делят се на „наши” и „ваши”, обикновени хора и лица с положение (средства, влияние). Много често участниците във фокус групите споделяха, че се чувстват дискриминирани, заради неравното отношение на ромите, които в много случаи остават безнаказани (незаконни строежи, неплащане на битови сметки и т.н.);
  • За да има повече справедливост в обществото, според участниците във фокус групите тябва да се оказва натиск над институциите, да се подават сигнали за нередности (Имаше предложения свързани с „изчистването” на всички управляващи, което беше бързо отхвърлено, защото няма знаещи и опитни лица, които да ги заместят). Гражданите трябва да са по-активни, което е свъзразо с това да са по-образовани (да разсъждават, мнението им да се манипулира трудно).
  • Всички фокус групи отчетоха негативната роля на медиите за представяне на ситуацията в страната. Постоянното представяне на негативни примери (несправедливи наказания, злоупотреби и др.) обезверяваха хората. В някои фокус групи се изразиха мнения, че в обществото ни има повече справедливост в сравнение с преди 10 или 20 години, но ние, гражданите от една страна сме станали по-критични, защото мирогледа ни се е разширил и съпоставяме България с други по-развити държави, а от друга прага ни на търпимост към несправедливостта са е повишил, защото не вярваме, че можем да променим нещо.
  • Повечето фокус групи се обединиха около мнението, че наказанията в законите ни не са написани както трябва, трябва да са по-високи, да превъзпитават, да се налагат съобразно индивидуален подход и да отпадне условната присъда, защото тя е неефективна.

В заключение на дискусиите по темите за правото и справедливостта може да бъде направено следното обобщение: в обществото ни липсва справедливост, защото гражданите са необразовани, обезверени и лесно се манипулират. А институциите не произвеждат справедливост, защото  съответстват на нас като граждани.

По темите за възстановителното правосъдие и медиацията бяха проведени 6 фокус групи. Интересно е да се проследи различната динамика на различните групи. На първо място всички участници в групите не познаваха понятието „възстановително правосъдие” и разсъждаваха приниципно какво представлява това, а за да се задълбочи дискусията се наложи модераторите на срещите да разяснят в детайли какво представлява. Идеята за възстановителното правосъдие среща одобрението на 4 от фокус групите, а останалите 2 категорично му се противпоставиха. Аргументите за потивопоставянето бяха най-разнообразни:

  • по отношение на провеждането на срещи между извършител и потърпевш бяха скептични, а в някои по-тежки случаи според тях дори е нежелателно, защото ще върне травмата на пострадалото лице;
  • използването на доброволни процедури не среща доверието на хората, те искат да водят дела, за да има съдебно решение, което има задължителен характер;
  • по отношение на подкрепата за изтърпялите наказание „лишаване от свобода”, аргументите бяха свързани с това, че правонарушителите обикновено нямат мотивацията да се интегрират в обществото и е безполезно да се полагат усилия в тази посока. Освен това участниците във фоус групите споделиха, че биха се страхували да имат досег с престъпници, а и не приемат, че може да е тяхна работа или отговорност да положат грижи за престъпници.

Аргументите в посока одобрение на възстановителното правосъдие от останалите фокус групи бяха следните:

  • винаги е добре да се намери вариант за разрешаване на проблемите без въвличане на институциите;
  • при много престъпления пострадалите имат нужда от емоционална подкрепа, не само от материално обезвъзмездяване;
  • в случаите, които касаят деца е много по-добре да се използват подходите на ВП, защото въвличането на Детска педагогическа стая и МКППМН не помага на децата.

 

Интересно е да се отбележи, че фокус групите, които по темата за правото и справедливостта бяха на мнение, че гражданите трябва да са по-активни, по темата за възстановителното правосъдие отказаха да покажат активност и изцяло делегираха задължението за разрешаване на споровете, за наказване на извършителя на нарушение, обезщетяване на пострадалите лица и за подкрепа на изтърпелите наказание „лишаване от свобода” на държавата в лицето на различни институции. Това ясно показва широко наблюдаваното в нашето общество явление на колективна безотговорност – не сме доволни от нещо, но нямаме предложения как да го променим, а даже и да имаме – не искаме да поемем отговорност и лично да предриемем мерки за справяне с проблем, който не винаги ни касае пряко.

По време на същите срещи на фокус групите беше обсъдена и темата за медиацията като способ за извънсъдебно разрешаване на спорове. Тук всички групи изразиха принципното си одобрение по отношение на процедурата, но само малка част от участниците бяха на мнение, че медиацията и на практика е работеща и това най-често бяха лица, които имат преки впечатления от прилагането на медиацията. Имаше много коментари по отношение на това в кои случаи е приложима медиацията – бракоразводни дела, делба на имоти, междусъседски спорове, обиди, клевети и др. Имаше мнения, че процедурата е работеща при интелигентни хора, които не целят само да си отмъстят на отсрещната страна, но тези хора и сами, без медиатор, ще намерят начин да си разрешат проблемите. Като най-голям проблем при приложението на процедурата всички фокус групи отчетоха доброволния характер на постигнатите споразумения. Всички имаха опасения, че тези споразумения лесно могат да не се спазват и потърпевшото лице не може да си потърси законово правата. В този смисъл участниците във фокус групите показаха още един път високо доверие към съдебната система, когато става въпрос за разрешаване на техните проблеми и делегиране на отговорността съдебната система да им разреши проблемите, вместо сами да намерят справедливото разрешаване на спора съвместно с другата спореща страна.

Обект на изследване чрез фокус групите беше и темата за достъпа до правосъдие. По тази тема имаше най-малко разногласия във фокус групите. Всички участници се обединяваха около различните предложения за улесняване на достъпа до правосъдие. В нито една от фокус групите участниците не бяха запознати в детайли с възможността за ползване на безплатна правна помощ и критериите за допустимост за ползването й. Въпреки това всички бяха единодушни, че трябва да има безплатнапомощза лица от уязвими групи – лица с ТЕЛК над 50%, самотни майки, социално слаби, като трябва добре да се обмислят критериите за подбор, за да се отсяват ромите, които имат големи доходи, но не работят на договор, имат няколко непризнати от бащите деца и попадат в категорията социално слаби. Много често в хода на дискусиите участниците правеха аналогии между здравната и правосъдната система. Две от фокус групите излязоха с предложение да се създадат центрове за безплатна първоначална консултация, където хората да разказват какъв проблем имат и да бъдат насочвани към релевантен специалист с предварителна информация колко време и средства би им отнело воденето на дела. В една от фокус групите беше коментирана и възможността гражданите сами да се информират от интернет, но всички се обединиха около заключението че тази информация може да бъде единствено насочваща, при всички положения е нужна консултация с практикуващ специалист.  В тази връзка всички учасници одобриха идеята за разкриване на центрове за безплатно консултиране по подобие на създадения от Адвокатска колегия – Хасково, но не знаеха, че вече има такава практика в страната.

Чрез дискусиите бяха разгледани и други аспекти на темата за достъпа до правосъдие. Един от тях беше физическия достъп до правосъдие. Във всички фокус групи участниците се обединиха около тезата, че трябва да има условия за работа с лица с различни увреждания в сградите на съдебната система (рампи за инвалидни колички, осигуряване на жестомимичен превод и др.)

На обсъждане беше подложена и темата за необходимостта (или липсата на такава) от закриване на структурите на съдебната система в Ивайловград. В повечето фокус групи участниците бяха на мнение, че закриването на съда в Ивайловград би ограничило достъпа до правосъдие на хората, живеещи там, но участниците във фокус групите от по-големите градове бяха по-различно настроени. Според тях трябва първо да се направи оценка на натовареността на институциите там и ако наистина е ниска, тогава да се предприемат мерки за преструктуриране (изнесени работни места на магистратите веднъж седмично например), но не и закриване на институциите.

В рамките на тази тема беше разгледан и казус за лице с висока степен на двигателни увреждания, което е жертва на системен тормоз от страна на личния си асистент. Фокус групите трябваше да предложат механизми, които да осигурят защита на това лице. Оказа се, че за пореден път през различни теми и въпроси, те делегираха отговорността за предприемането на действия на държавата в лицето на различни институции (полиция, община и социални служби в случая). Всички бяха единодушни, че пострадалото лице трудно може да разчита на гражданска активност. Единствената група, която даде пример в противоположна посока беше фокус групата от Ивайловград, която даде подобен пример, при който лице в уязвимо положение дълъг период от време е преживявал с помощта на местни състрадателни хора. За пореден път се потвърди тезата, че в малките населени места хората са по-съпричастни към съдбата и трудностите на другия, а в големите градове хората в уязвимо положение са оставени на произвола на съдбата с надеждата, че институциите ще им окажат подкрепа.

Последната тема, която беше изследвана през фокус групите беше темата за модернизацията на съдебната система. Тук резултатите във фокус групите бяха сходни. Всички участници бяха на мнение, че въвеждането на електронно правосъдие и електронна администрация в държавата е неизбежно. Но също така всички бяха на мнение, че въвеждането на електронни услуги и системи трябва да става поетапно, съпътствано от обучения за администрацията и широки информационни кампании за гражданите. Интересно беше да изследваме през фокус групите доколко гражданите оценяват съдебната ситема в България като модерна. Съвсем първосигнално отговорите на участниците във фокус групите бяха, че съдебната система е много остаряла, нуждае се от сериозно обновление и актуализиране. В хода на дискусиите модераторите представяха различни електронни услуги, които вече са налични и работят в съдебната система и това предизвика голямо учудване у участниците във фокус групите. Оказа се, че всички са много добре информирани за последното дело за корупция, но нямат никаква представа, че могат да ползват електронно призоваване, че е въведено безкасово плащане, че могат да си извадят електронно свидетелство за съдимост, че могат да направят справка на сайта на съда за коя дата е насрочено определено дело, както и да прочетат решението на съда по това дело онлайн. След запознаване с направеното до момента по линия на еклектронното правосъдие, във фокус групите се породи дискусия доколко вярват на електронните услуги. Повечето участници изразиха недоверие, а останалата част бяха на мнение, че така или иначе нямат доверие в държавата и институциите, така че недоверието и в електронното правосъдие няма да е ново и нещо, с което не са свикнали. Препоръките по тази тема бяха свързани с това, лицата от администрацията, които имат достъп до базите данни с информация, да работят с отделни потребителски профили и действията им в електронните системи да оставят незаличими следи с цел да се предотвратят злоупоотребите с лични данни. Препоръки имаше и във връзка с въвеждането на повече електронни регистри и даването на право за достъп до различни нива от информацията в  тях на различни специалисти – полицаи, лекари, съдии, прокурори и т.н.

Интересно беше да изследваме през фокус групите имали успешни практики и модели от бизнеса, които могат да се приложат и по отношение на съдебната система. Оказа се, че за участниците във фокус групите няма допирни точки между частния и държавния сектор и е недопустимо да привнасяме практики от единия в другия. Единствената препоръка, която беше направена по тази тема е съдебната система да намали бюрокрацията, така както бизнесът успешно я ограничава.

В края на всяка от фокус групите беше дискутиран въпросът за гражданското участие в реформата на съдебната система. Повечето участници бяха на мнение, че не е необходимо гражданите да следят реформите в съдебната система или да се интересуват от самата система. Достатъчно е да имат едно базово ниво на познания към коя институция следва да се обърнат при конкретен проблем и как да си попълнят нужните документи. За всички останали неща е нормално да не се интересува и да не ги знаят – все пак гражданите не може да са експерти по всичко. Гражданското участие се възприе от фокус групите като възможност да се подаде сигнал за нередност или оплакване, когато се сблъскаме с нещо нередно.

Фокус групите бяха използвани, за да разберем в дълбочина причините за различните нагласи на гражданите по темите, обект на реформата в съдебната система. В резултат на изследването могат да се направят най-общо следните изводи:

  • гражданите не познават, но и не се интересуват от съдебната система и реформата в нея;
  • при задаване на общи въпроси за съдебната система гражданите са склонни да дават негативни оценки, но при детайлно разискване по темите, бързо променят първоначалното си мнение;
  • гражданското мнение и гражданското участие силно се влияе от населеното място. В по-малките населени места хората са по-активни и съпричастни с проблемите на местната общност и са по-склонни да предприемат активни действия. В по-големите населени места превес взима колективната отговорност или безотговорност и делегирането на отговорността за проблемите, които ни заобикалят на институциите;
  •  образът за съдебната система в България се формира най-вече на базата на репортажите по медиите, които обикновено са негативни. Същевременно органите на съдебната власт не полагат особени усилия да подобрят образа на съдебната система и у гражданите остава усещането, че медийния образ е истински.

Коментари по Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система

Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система(по-долу наричана за по-кратко „стратегията”) е приета от Народното събрание на 21.01.2015 г. В общата си част документътотчита всички важни проблеми на съдебната система и въобще правораздаването в България. Ясно са отбелязани тенденциите и нагласите за реформа, както в политическите среди, така и сред магистратите. Но на практика планираните действия за реформиране на съдебната система са разписани в Пътната карта за изпълнението на стратегията (приета с Решение № 299 на Министерския съвет от 22 април 2016 г.). Те са разделени по стратегически и специфични цели. Още при първоначален прочит на пътната карта прави впечатление, че не всички мерки съответстват на стратегическите и специфичните цели на стратегията по начина, по който са описани. Част от мерките са свързани с провеждането на публични дебати, конференции и дискусии, от които няма как да се предвиди предварително какъв ще бъде резултатът. Преди изготвяне на настоящата Бяла книга на добрите практики и дефицитите на съдебната система, авторите се запознаха подробно с отчета за изпълнението на стратегията и пътната карта към нея за периода до 30 юни 2018г. Прави впечатление, че огромна част от мерките на реформата са отбелязани като изпълнени, друга голяма част са в процес на изпълнение и една незначителна част от мерките остават неизпълнени. На фона на проведеното проучване на територията на област Хасково оставаме с впечатлението, че дори специалистите, работещи в съдебната система не са наясно, че реформата се случва или имат бегли наблюдения по много малка част от мерките, които се реализират, а какво остава за огромната част от обществото, което няма никаква идея, че съдебната система се реформира. В тази връзка има два възможни варианта: или реформа не се провежда реално, а само се отичитат за изпълнение определени индикатори, или липсва механизъм, чрез който отговорните институции да запознават на първо място магистратите и останалите обекти на реформата, а после и цялото общество, че активно се работи по изпълнение на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната система. В следващите няколко глави от Бялата книга ще бъдат коментирани отделни цели и мерки от стратегията – доколко са реализирани и каква информация е събрана за тях чрез проведеното проучване в област Хасково.

Стратегическа цел 1 – Гарантиране на независимостта на съда и другите органи на съдебната власт чрез ефективни мерки срещу корупция, политически и икономически натиск и други зависимости

Специфична цел 1:Преодоляване на институционалните причини за неправомерно влияние върху и чрез Висшия съдебен съвет

В отчета за изпълнение на стратегията е записано, че 3 от 4-те мерки по тази специфична цел са изпълнени, а 4-тата е в процес на изпълнение. За съжаление обаче обществото не е запознато с направените промени. От проведените дълбочинни интервюта с магистрати стана ясно, че те са запознати с направените промени по тази специфична цел (разделянето на ВСС на колегии, създаването на постоянни комиси към ВСС, въвеждането на прозрачни правила за избор на членове на ВСС, както от професионалната, така и от парламентарната квота). Много от интервюираните магистрати бяха на мнение, че проведените през последните 2 години конкурси за избор на членове на ВСС са сред най-прозрачните и в този смисъл са създадени предпоставки за ограничаване на влиянието върху ВСС. Но въпреки това голямата част от магистратите, а и другите интервюирани специалисти бяха на мнение, че влиянието върху ВСС не може да бъде премахнато, докато не се премахне парламентарната квота.

Специфична цел 2: Съдийското самоуправление като ефективно средство за ограничаване възможностите за административни форми на влияние върху независимостта на съда и повишаване на отговорността и ефикасността на администрирането на съдилищата

По тази специфична цел две от трите мерки са изпълнени. Оценката на участниците в дълбочинните интервюта за съдийското самоуправление най-общо са положителни. Голяма част от интервюираните съдии споделиха, че и преди гласуването на промените в ЗСВ по отношение на съдийското самоуправление, те са провеждали общи събрания и смятат, че те са полезни и предлагат модела да бъде привнесен и в останалите структури на съдебната система. По отношение на предвидените доклади за независимостта на съда, много от участниците в проведеното проучване са на мнение, че писането на тези доклади е безпредметно, никой не ги чете, а се отнема ценно време на магистрати и служители от администрацията за изготвянето им. Според голяма част от участниците в проучването доверието към съдебната система е достатъчно показателно за независимостта й и не е необходимо да се пишат специални доклади по темата.

Специфична цел 3:   Систематична политика за превенция на корупцията в съдебната власт

Стратегическа цел 2 – Човешкият капитал на съдебната власт – основен ресурс и фокус на реформата: статус на съдиите, прокурорите и следователите

Специфична цел 1:   Реформа на юридическото образование и стажовете като гаранция за висока входяща квалификация и мотивация на човешкия капитал на съдебната власт

Въпреки направените промени по тази специфична цел на реформата, повечето участници в проучването са на мнение, че нивото на образованието по право в България е много ниско, а студентите, завършващи университетите имат оскъдни познания и практическа подготовка. Тази тенденция беше свързана най-вече с ниското ниво на образование по всички дисциплини според участниците в проведеното проучване. Голяма част от тях предлагаха да се въведат квоти за различните специалности и да се засили контролът по провеждане на стажове за юристи. Същевременно една не малка част от участниците в дълбочинните интервюта бяха на мнение, че пазара има собствени механизми, с които отсява качествените от некачествените юристи и не е необходимо държавата да се намесва с регулации.

Специфична цел 2:   Гарантиране доверието в конкурсите за назначаване и повишаване на магистрати

Всички мерки по тази специфична цел са изпълнени. За съжаление в обществото остава усещането, че липсва прозрачност в конкурсите за назначаване на магистрати. Противоположно е мнението на самите магистрати. Според тях конкурсите в съдебната система са най-прозрачните в държавата ни, изпитите  са много тежки и изискват сериозна подготовка. Коментарите във връзка с тези конкурси бяха насочени към голямата им продължителност, което води до сериозно натоварване в определени структури на съдебната система, където незапълнените щатни бройки са много.

По отношение  на обученията, провеждани от Националния институт по правосъдие, отзивите са повече от положителни. Всички участници в проучването, които имаха преки наблюдения и впечатления по темата, споделяха, че организацията по подбор на теми за обучения и самото провеждане на обучения е прекрасна. Качеството на провежданите обучения е много високо, а с въвеждането на дистанционни обучения, значително са облекчени магистратите в усилията им за професионално развитие и израстване. Критични коментари имаше само във връзка с това, че обученията се провеждат на апелативно ниво, което означава, че в едно обучение участват много магистрати и нямат възможност да зададат въпроси или да направят коментар по темите. Освен това рядко имат възможност да се вредят в предвидените бройки за обучения.

Специфична цел 4:   Ефективни атестации, основани на еднакъв комплексен стандарт, който оценява в дълбочина всички аспекти от работата на съдията, прокурора, следователя

По отношение на атестациите, голяма част от интервюираните магистрати изразиха одобрението към централизираното им провеждане, което в голяма степен ограничава възможностите за неправомерно влияние от страна на административните ръководители. Имаше и няколко мнения, които отхвърляха тези твърдения. Според една малка част от участниците в дълбочинните интервюта въведеното атестиране е формално, гледат се само документи и така не може да се придобие релана представа за работата на съответния магистрат, информация, която прекия ръководител по естествен път събира в хода на ежедневната си работа.

Специфична цел 5:   Въвеждане на принципите на справедливия процес в дисциплинарните производства спрямо магистрати

По тази цел всички мерки са изпълнени, но това не кореспондира със събраната информация чрез дълбочинните интервюта. Голяма  част от участниците в тях споделиха опасенията си (а някои и впечатленията си), че дисциплинарните производства (най-вече тези извън съдебната система) се използват за спиране на кариерното развитие и поставянето на „неудобните лица” в зависимост от преките им ръководители. По отношение на дисциплинарните производства в съдебната система коментарите бяха свързани по-скоро с наблюдаваните процеси по медиите, а не с преки впечатления. Но всеобщото мнение е, че дисциплинарните производства се използват като механизъм за поставяне в подчинена позиция и оказване на влияние във всички структури на държавата ни. Голям интерес срещна темата за възможността Главния прокурор да носи наказателна отговорност за действията или бездействието си. Всички участници в дълбочинните интервюта бяха на мнение, че трябва да се въведе механизъм  за разследване на главния прокурор, който да е много  добре регламентиран, така че да не го поставя в уязвима позиция.

Специфична цел 6:   Предвидими правила за определяне на възнаграждението

Въпреки, че всички мерки по тази специфична цел са изпълнени, голяма част от магистратите са на мнение, че механизма, по който се изчисляват възнагражденията им  не е справедлив. Най-често като примери посочваха възнагражденията на магистрати с един и същи ранг,  които работят в структури на съдебната система с огромна диспропорция на натоварването. Интересно беше да се проучи и мнението на обикновените граждани по този въпрос. Според тях задължително възнагражденията на магистратите трябва да са обвързани с резултатите, които постигат. Това според гражданите би ги мотивирало да вършат по-добре и по-съвестно работата си.  Тази идея обаче категорично беше отхвърлена от всички, които имат поглед върху работата на съдебната система, с презумпцията, че правораздаването не бива да бъде сравнявано с производството на стоки и услуги, предвид спецификата му.

Специфична цел 7:   Отчитане становището на съдиите, прокурорите и следователите в процеса на администриране на съдебната власт

По тази специфична цел има само една мярка и тя е свързана с  провеждането на периодичнипроучвания на мненията на съдиите, прокурорите и следователите повъпросите наадминистрирането на СВ и представяне нарезултатите на публичнообсъждане. Според отчета за изпълнението на стратегията, отговорен за изпълнението на тази мярка е ВСС и тя все още е в процес на изпълнение. Тази информация съществено противоречи на събраната информация от проведените дълбочинни интервюта. Според тях администрирането на съдебната система се извършва от ръководителите в нея, а останалите магистрати отдавна не се интересуват от тази тема, защото опитът ги е научил, че даже и да изказват мнения, те рядко или почти никога не се вземат предвид. Затова участието им в процеса на администриране на съдебната власт е по-скоро формален. Интересно за нас като изследователи беше да научим, че повечето магистрати не са наясно какви мерки за реформа на съдебната система се планират и извършват и нямат желание да се занимават с този въпрос. Голяма част от магистратите споделяха, че са толкова затрупани с ежедневната си работа, че не им остава време, а и нямат желание да се занимават с бъдещето на съдебната система. Упрек в тази връзка имаше и от страна на адвокатите, които участваха в проучването. Според тях голяма част от магистратите са загубили връзка с действителността, нямат ясна представа какви процеси протичат в обществото ни и се занимават предимно с документи (закони, искове, доказателства) без да имат чувствителност към проблемите на обикновените хора, чиито проблеми са призвани да решават.

Стратегическа цел 3 – Ефективно администриране на съдебната власт

Специфична цел 1: Управление основано на знанието – капацитет за изследвания, свързани с управлението и работата на органите на съдебната власт

По тази специфична цел участниците в дълбочинните не изразиха мнения.

Специфична цел 2: Регулиране на натовареността на магистратите и на структурите на СВ

  • Важна мярка от тази цел е въвеждането на постоянен механизъм за измерване тежестта на отделните видове дела и преписки и допълнителните служебни задължения. Такъв механизъм вече е въведен и засега събира статистическа информация. Но много от интервюираните магистрати изразиха мнение, че този механизъм не дава реална представа за натовареността на магистратите и трябва да се преосмисли и регулира точкуването по него. По отношение на условията на труд в органите на съдебната система беше интересно да научим, че магистратите, а и административните служители, нямат сериозни оплаквания – повечето даже са удоволетворени от наличните условия на труд в кабинетите, които ползват. Не така стои въпросът с мненията на административните ръководители, които планират различни ремонти на сградите, някои от които са от първа необходимост. Специално внимание във връзка с тази специфична цел обърнахме на медиацията като процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, която може да облекчи натоварването на съдилищата. Темата беше изследвана с всички възможни методи, предвидени в проект „Гражданско участие за по-добра съдебна система”. Оказа се, че гражданите не познават тази процедура и съответно нямат доверие в нея, адвокатите директно й се противопоставят, водени най-вече от собствения симатериален интерес, а голяма част от магистратите са на мнение, че процедурата е приложима само в определен брой „по-леки” случаи. Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” в рамките на същия проект проведе 60 информационни срещи и предостави 190 безплатни консултации на спорещи страни, с което даде своя принос за популяризиране на процедурата. Отделно беше проведен семинар за обучаване на представители на различни институции за ползите от медиацията. Въпреки това е нужна много по-дълготрайна и по-широка информационна кампания, както и време, за да се убеди обществото в ползата от медиацията.

Специфична цел 3: Бюджетът на съдебната власт – инструмент за ефективно управление, отчетност и реформа

Интересно беше да изследваме мението на гражданите и на експертите в сектор „правосъдие” по отношение на формирането на бюджетите в съдебната система. Резултатите сочат, че гражданите са на мнение, че е нужна по-голяма децентрализация  на съдебната система по отношение на бюджетирането, докато специалистите са  на мнение, че наличните процедури и механизми са достаъчно добре структурирани и няма нужда да се променят.

Специфична цел 4: Въвеждане на инструменти за дългосрочно планиране

По тази специфична цел голяма част от мерките са в процес на изпълнение. Интересно беше да проучим какво е мнението на гражданите и на експертите по въпросите за преструктуриране  и оптимизиране на работата на съдебната система. Тук коментарите бяха обвързани и със закриването на съда в Ивайловград, където натовареността е много ниска.  Според повечето граждани, участвали в проучването в никакъв случай не бива да се закриват институции в Ивайловград предвид отдалечеността на района и близостта му с две граници. Според магистратите постоянните съкращения, особено на административния персонал водят до пренатоварване на оставащите на работа и невъзможност да изпълняват качествено и в срок служебните си задължения, което става причина за недоволство от страна на гражданите. Много малка част от участниците в проучването бяха на мнение, че трябва да се преструктурира съдебната карта, да се закрият малките ненатоварени структури или да останат на тяхно място информационни центрове или приемни за граждани.

Чрез проведените дълбочинни интервюта събрахме мненията на експерти от сектор „правосъдие” доколко са ефективни специализираните наказателни институции. Без изключение всички респонденти отчитаха като грешка създаването им и препоръчваха или да се преструктурират или направо да се закрият.

По отношение на продължителността на делата и преписките се наблюдаваще голямо несъответствие в мненията на гражданите, които се осланяха на медиите и всички, които имат личен опит със съдебната система. Според обикновените граждани, които никога не са стъпвали в съда или прокуратурата, правосъдието в България е много тромаво и бавно, а делата и преписките се влачат с години. Според онази част от гражданите, които скоро са водили дела, това твърдение не е вярно. Магистратите и адвокатите, които интервюирахме категорично отговаряха на този въпрос, че в провинцията няма проблем със срочността на делата и преписките – обикновено те се приключват доста преди да изтече крайния законов срок. Мненията на част от адвокатите дори бяха, че твърде голямо внимание се отделя на срочността на делата, а трябва да се внимава тази срочност и бързина да не е за сметка на качеството на правораздаване. Магистратите често споменаваха, че трябва да се прави разграничение между ситуацията в София и в провинцията. Проблемите на двете места са съвсем различни, но за съжаление медиите отразяват случващото се в столицата и така гражданите остават с впечатлението, че това е картината в цялата страна.

Специфична цел 5: Електронно правосъдие

По отношение на елетронното правосъдие гражданите, които участваха в изследването смятаха, че трябва много да се работи в тази посока, за да стане съдебната ни система по-модерна и адекватна на съвременните условия. Те нямаха никаква представа какви възможности за справки в електронни регистри и използване на електронни услуги са въведени и с голямо учудване чрезучастието си в проекта научаваха за нововъведенията. От друга страна участниците в дълбочинните интервюта имаха преки наблюдения за промените по линия на електронното првосъдие, които се случват и даваха конкретни предложения за улесняване на работата им чрез въвеждането на електронни системи.  Като най-голям проблем в тази връзка се оказа недостатъчната свързаност на различните институции в държавата посредством електронни системи с възможност за различно ниво на достъп. Но всички си даваха сметка, че създаването и внедряването на подобни програмни продукти изисква много средства и време, а след първоначалното въвеждане обикновено създава повече затруднения особено за администрацията, отколкото да я облекчава (налага се да въвеждат документите в електорнните системи и успореднос това да водят регистри  и дела на хартия).

Специфична цел 6: Развитие на отделните институции на съдебната власт

Тази тема и мерките включени в нея не бяха обект на проведеното проучване.

Стратегическа цел 4 – Модерна и ефективна наказателна политика

Специфична цел 1:Актуализация на наказателната политика

Тази специфична цел беше една от най-дискутираните в хода на проведеното проучване. За съжаление, по подобие на липсата на консенсус сред политиците и законотворците по темата, консенсус липсваше и сред участниците в дълбочинните интервюта. Една част от тях смятаха, че наказателната ни политика е работеща и няма нужда от промени, според други трябва да се смени изцяло сега действащия Наказателен кодекс и да се промени философията на наказателната ни политика. Силно впечатление ни направи желанието на гражданите да има по-сурови наказания за различните видове престъпления и противопоставящото се мнение на експертите в сферата на правосъдието, които искат по-леки наказания и индивидуален подход.  Много конкретни предложения за промени в наказателния кодекс бяха дадени по време на дълбочинните интервюта. С голямо учудване разбрахме, че при планирането на промени в НК, никой не се допитва до лицата, които всеки ден работят по него и едва ли не проучването, което проведохме беше единствената им възможност да изкажат мнение по темата и да дадат предложения за промени.

Много интересно за нас като екип от изследователи беше да проучим какво е състоянието на пробацията и доколко е ефективна. Оказа се, че в това отношение има съществена разлика между различните градове, в които провеждахме проучванията. На някои места пробацията беше определяна като много ефективна и превъзпитаваща мярка, а на други като проформа наказание, което не се изпълнява на практика.

Темата за възстановителното правосъдие също беше засегната през различните методи на проучване. Оказа се, че голяма част от обществото, а и от експертите по правосъдие и правораздаване не са запознати с възстановителното правосъдие.  Голяма част от мерките, предвидени в него им звучат утопични и неприложими за нашето общество, което по мението наповечето участници в допитването не е дорасло за подобен тип правосъдие.

Специфична цел 2:   Реформа и развитие на органите по разследването

Както става ясно от отчета за изпълнението на стратегията за реформа в съдебната система по тази цел мерките все още са в процес на изпълнение. Тази тема бе и една от най-дискутираните от участниците в дълбочинните интервюта. Според голяма  част от тях именно липсата на реформа в разследването стои в основата на негативния образ на съдебната система. Основните проблеми, които бяха отбелязани във връзка с темата са голямото текучество на кадри и голямото натоварване при разследващите полицаи, липсата на достатъчно и адекватни обучения за тях, допуснатата грешка с разделянето на органите по разследване на следователи и разследващи полицаи. Според голяма част от участниците в проучването това е една от най-големите грешки в проведената реформа в съдебната система и следствието трябва да бъде закрито, а следователите да се влеят в прокуратурата, за да запълнят недостига на кадри там.

Специфична цел 3:   Ефективна прокуратура

Тази тема също предизвика серозен дебат сред участниците в дълбочинните интервюта за това къде е мястото на прокуратурата – в съдебната система или извън нея. Интересно беше да разберем от гражданите участвали в прякото допитване, че   прокуратурата е по-малко разпознавана и по-ниско оценявана от съда. Друг интересен  факт беше свързан с различните практики на взаимодействие между прокурори и разследващи полицаи. В някои от изследваните градове участниците в проучването споделяха че двете звена работят в екип и има разбирателство между тях. В други градове обаче излезе на преден план неравнопоставеността на разследващите полицаи, които от една страна са в подчинение на началниците си в МВР, а от друга страна са длъжни да изпълняват указанията на прокурора, който е „господар на разследването”.

Специфична цел 4:   Ефективност на специализираната прокуратура и съд

Много малко информация успяхме да съберем по тази тема, но и от малкото респонденти, които имаха впечатления, те бяха основно, че разкриването на специализирани съд и прокуратура е поредната грешка на реформата в съдебната ситема и тези структури са неефективни и ненужни.

Специфична цел 5:   Експертизи

По отношение на експертизите могат да се обобщят следните изводи от проучването: в много области липсват достатъчно и качествени експерти, а самите вещи лица и изготвящи експертизи са недоволни от заплащането

Специфична цел 6:   Пенитенциарна реформа

Проучването на тази тема вървеше успоредно с проучването на темата за възстановителното правосъдие.  Гражданите, които бяха включени в изследването,  показваха по-нисък толеранс към извършващите престъпления, искаха строги, дори жестоки наказания за тях и отказваха да поемат отговорност за реинтегрирането на лица, изтърпели присъдите си. Много по-голяма чувствителност проявяваха работещите в правната сфера – те искаха по-леки наказания с по-голям превъзпитаващ ефект за извършителите на престъпления с изключение на рецидивистите.

Стратегическа цел 5 – Гаранции за върховенството на закона, защитата правата на човека, достъпа до правосъдие и хуманността на правосъдието

Специфична цел 1:   Ефективна съдебна защита на правата на човека

Тази тема беше разгледана най-вече в рамките на дълбочинните интервюта. Повечето специалисти бяха на мнение, че законите ни са добре разписани, а правата на човека се спазват в хода на правораздаването. Единствените, които има  противоположни впечатления бяха адвокатите, които се оказа, че проявяват голяма чувствителност по темата за правата на човека.

Специфична цел 2: Пряка конституционна жалба

Тази цел не е изследвана по време на проучването.

Специфична цел 3: Преодоляване на причините за осъдителните решения пред ЕСПЧ и спазване на международните стандарти в областта на правата на човека

Темата за осъдителните решения в ЕСПЧ беше коментирана с част от интервюираните магистрати. Много от тях бяха на мнение, че често адвокатите злоупотребяват с правата на клиентите си, а някои дори разказаха за случаи, когато адвокати водят дела срещу държавата ни без дори клиентите им да знаят за това. И в крайна сметка при осъдителни решения, обезщетенията не стигат до „пострадалото лице”, а остават за адвоката му.

Специфична цел 4: Развитие на системата на правната помощ

Тази тема беше коментирана и във фокус групите и по време на дълбочинните интервюта. Общоовзето по нея имаше единодушие от страна на гражданите и експертите – всички те искаха да се развие системата за правна помощ чрез предоставянето на безплатни насочващи консултации  нануждаещите се лица. Като добър пример беше представена работата на регионалния център за безплатна правна помощ към Адвокатска колегия – Хасково, чиято дейност и териториален обхват гражданите и представителите на институциите искат да се разшири.

Специфична цел 5: Съдебни такси

По темата за съдебните такси всички бяха единодушни, че са ниски и съответстват на доходите на населението. По тази темаимаше коментари от страна на магистрати, че правораздаването е високо квалифициран труд и от тази гледна точка би следвало таксите за ползването му да са по-високи, както е в много други държави. Един от интервюраните магистрати даде предложение таксите за завеждане на дело да се заплащат от адвокатите, а делото да не се образува докато не се внесе съответната държавна такса с цел ограничаване на злоупотребите в големите и натоварени съдилища.

Специфична цел 6:   Възстановително правосъдие

Тази тема е разгледана в една от следващите глави на Бялата книга на добрите практики и дефицитите в съдебната система

Специфична цел 7: Система на детското правосъдие, насочена към превенция, осигуряване на ефективна защита и хуманни корективни мерки

Темата за детското правосъдие беше изследвана през дълбочинните интервюта. Оказа се, че експертите в сектор правосъдие имат много голяма чувствителност по отношение на децата и дори са в състояние да предложат да отпадне принципа за случайно разпределение на дела с цел гледането им от специализирани съдебни състави, обучени за работа с деца. Много положителни коментари имаше и по отношение на проекта на Закон за отклоняване от наказателно производство и налагане на възпитателни мерки на непълнолетни лица.

Стратегическа цел 6 – Повишаване на доверието към съдебната власт чрез обществено участие и прозрачност

Специфична цел 1:   Засилване на обществената отговорност на парламентарната квота във ВСС

Тази тема беше изследвана като част от по-общата доколко е редно членове на ВСС да се избират от парламента. Повечето участници в проучването бяха на мнение, че този избор се явява предпоставка за оказване на политическо влияние върху съдебната власт. Но една част от експертите, участвали в дълбочинните интервюта  бяха на мнение, че не би следвало да има различна отчетност за различните квоти на ВСС.

Специфична цел 2:   Осигуряване на реално обществено участие в правораздаването чрез института на съдебните заседатели

Общественото мнение по темата за съдебните заседатели се изразява най-вече в твърдението, че това са „едни политически обвързани пенсионери, които не участват активно в съдебните процеси, но взимат хонорари за работата си”. Съвсем противоположно беше мнението на съдиите, които имат пряк досег със съдебните заседатели. Много от тях се изказаха положително, разказаха, че на практика съдебните заседатели взимат дейно участие по време на съвещанието за вземане на решение, а в някои случаи дори подписват с особено мнение издадената от съда присъда. Всички обекти на проведеното проучване обаче бяха на мнение, че институтът на съдебните заседатели е една добра и добре регламентирана възможност за контрол от страна на обществото върху правораздаването.

Специфична цел 3:   Превръщане на бюджетната процедура в инструмент за прозрачност и обществен контрол

По тази тема всички участници в проучването (с много малки изключения) бяха на мнение, че гражданите не са достатъчно компетентни и не бива да уастват в процесите на формиране на бюджета на съдебната власт, защото това може да постави определени структури  в явна зависимост от гражданите и представителите на бизнеса.

Специфична цел 4:   Засилване на прозрачността на СВ и на диалога с гражданите

Темата за подобряване на диалога между институциите от съдебната система и гражданите беше приветсвтван както от страна на граждасните, така и на самите магистрати. От резултатите от прякото допитване чрез анкетним карти ясно проличава желанието на гражданите да бъдат по-информирани за съдебната система чрез провеждането на информационни кампании, а магистратите разказаха за инициативи, които реализират в тази посока и които по техни впечатления са изключително полезни.

Възстановително правосъдие и медиация

  • Темата за възстановителното павосъдие също беше засегната през различните методи на проучване. Оказа се, че голяма част от обществото, а и от експертите по правосъдие и правораздаване не са запознати с възстановителното правосъдие.Голяма част от мерките, предвидени в него им звучат утопични и неприложими за нашето общество, което по мението наповечето участници в допитването не е дорасло за подобен тип правосъдие.
  • Тъй като понятието „Възстановително правосъдие” не е добре познато, в следните няколко абзаца представяме информация за него. Тъй като липсва легално определение на понятието, за обяснението му използваме съществуващите към настоящия момент три концепции за възстановително правосъдие, които се припокриват в голяма степен, но имат и някои разлики.
  • Първата първата концепция за възстановително правосъдие се фокусира върху поправянето на вредата, причинена на жертвата и общността. Обществото носи отговорността да изисква – и да помага – правонарушителите да компенсират вредата и, когато извършителят не е известен, да помогне на жертвата да се възстанови по други начини. Това е “поправящата” концепция на възстановителното правосъдие, защото тя се фокусира върху поправянето на вредата, причинена от престъплението.
  • Второто определение за възстановително правосъдие е насочено към даване на глас на жертвите и престъпниците в решението какво да се случва, тъй като правосъдието се въздава най-добре с хората, не на тях или за тях. Има много начини, по които да се постигне това, но популярният начин е да се срещнат страните чрез възстановителна медиация, конференции или кръгове, за да намерят решение. Тази концепция на възстановителното правосъдие е „концепция на срещите”, защото събира страните във фасилитирани срещи.
  • Според третата концепция целта на възстановителното правосъдие не е просто да поправя, но и да преобразява –хората, взаимоотношенията и структурите. Тази идея е вследствие на това, че много от жертвите и правонарушителите преживяват различна степен на преобразяване по време на възстановителните срещи. В резултат на тези срещи те извървяват пътя от страх и враждебност спрямо другата страна до разбиране и понякога дори съпричастие и приемане.
  • Към настоящия момент в глобален аспект наказанието е типичното, основно средство за реакция при извършване на престъпления. Съществува тенденция на разнообразяване и обогатяване на методите на съвременното наказателно-правно въздействие в борбата с престъпленията – т.нар. възстановително правосъдие. То цели да отговори в най-голяма степен на потребностите на пострадалия – материални, емоционални и социални, да подпомогне извършителя да осъзнае своята отговорност за стореното, да окаже реформиращо въздействие и превантивен ефект върху извършителя посредством реинтеграцията му в обществото, да окаже терапевтичен ефект върху отношенията между пострадалия и извършителя.
  • Въпреки доказания положителен ефект от използването на възстановителното правосъдие, то все още не намира широко приложение в страната ни. Ето защо ние проведохме широка информационна кампания на територията на област Хасково за популяризиране на възстановителното правосъдиие и алтернативните методи за решаване на правни спорове. Във всеки един от градовете с районни съдилищата в Хасковски съдебен район експерти към фондацията – медиатори провеждаха информационни срещи за запознаване на гражданите и бизнеса с възможностите за извънсъдебно разрешаване на следните спорове:
  • – търговски спорове – напр. по повод сключването или изпълнението на търговски сделки, или между съдружници;
  • – договорни спорове – напр. при договори за продажба, доставка, наем, заем, изработка, различни видове услуги;
  • – спорове за недвижими имоти – напр. при продажба, в случаи на съсобственост;
  • – семейни спорове – напр. за уреждане на отношенията във връзка с развод или продължаване на брака, отношенията между родителите и децата при развод и имуществените отношения между съпрузите;
  • – спорове между наследници – напр. за разпределяне на наследственото имущество;
  • – застрахователни спорове – между всички участници в застрахователното правоотношение, вкл. за договаряне на разумни частични обезщетения,трудови спорове – особено колективни, както и за уреждане на отношенията при прекратяване на трудово правоотношение;
  • – потребителски спорове – за неизпълнение, или некачествени стоки или услуги;
  • – при спорове във връзка със застрахователни обезщетения – напр. за договаряне на размера им;
  • – при непозволено увреждане – за договаряне на обезщетение за пострадалия и др.
  • Медиацията беше популяризирана по всички възможни начини като процедура за извънсъдебно разрешаване на спорове, която може да облекчи натоварването на съдилищата. Темата за медиацията беше изследвана с всички възможни методи, предвидени в проект „Граждаснко участие за по-добра съдебна сиситема”. Оказа се, че гражданите не познават тази процедура и съответно нямат доверие в нея, адвокатите директно й се противопоставят, водени най-вече от собствения сим атериален интерес, а голяма част от магистратите са на мнение,ч че процедурата е приложима само в определен брой „по-леки” случаи. Фондация „Х&Д Джендър Перспективи” в рамките на същия проект проведе 60 информационни срещи и предостави 190 безплатни консултации на спорещи страни, с което даде своя принос за популяризиране на процедурата. Отделно беше проведен семинар за обучаване на представители на различни институции за ползите от медиацията. Въпреки това е нужна много по-дълготрайна и по-широка информационна кампания, както и време, за да се убеди обществото в ползата от медиацията.

Добри практики в съдебната система

Въпреки негативното мнение на голяма част от обществото, в съдебната ни система има множество добри практики, които могат да бъдат приложени успешно и в други сфери на пуличния сектор. Списъкът на добрите практики, представен по-долу, не претендира за изчерпателност, но е съставен в следствие на получените резултати от проведеното проучване на реформата в съдебната система:

  • Съдебната система е една от малкото, които постоянно и ефективно инвестира в квалификацията на кадрите си;
  • Конкурсите за назначения в съдебната система са сред най-прозрачните в публичния сектор;
  • Използването на колективни органи за управление (ВСС, общи събрания на съдиите) допринася за по-добрата приемственост  и продължаване на провежданите политики и реформи и дава гаранции за безпристрасно управление, основано на нуждите на институцията, а не на нейния ръководител;
  • В съдебната система съществуват множество процедури и правила, които създават усещане за по- голяма прозрачност в работата на съдебната власт;
  • В съдебната система и в частност в съда се въвеждат много електронни регистри и услуги, които намаляват административната тежест и ускоряват правораздаването;
  • Приемането на етичен кодекс значително е допринесло за подобряване на образа на магистрата, но е нужно време, за да се утвърди този образ;
  • В България съществуват много и разнообразни механизми за осигуряване на достъп до правосъдие, като в това отношение има добре регламентирани закони от една страна, а от друга актовно работещи специалисти – адвокати и представители на НПО

 

Дефицити на съдебната система

За съжаление има множество дефицити в съдебната система, които стоят в основата и на негативния й обществен образ:

  • Съдебната система е изолирана и откъсната от обществото – липсва какъвто и да е диалог с гражданите;
  • Огрома част от гражданите нямат елементарни правни познания;
  • Мерките за повишаване на прозрачността и ограничаване на корупцията се оказват ненадеждни включително и според самите магистрати и допълнително оронват автотитета на съдебната система;
  • Въпреки разписаните правила и процедури, на практика много малко магистрати са въвлечени в реформата в съдебната система, проследяването й и даването на обратна връзка за нея;
  • Твърде голямо разминаване има между обществените нагласи и мнението на специалистите по отношение на наказателната политика, което води до усещането за несправедливост в обществото;
  • Малко услия се полагат за въвеждането на методи и подходи като възстановителното правосъдие и медиацията, които биха разтоварили работата на съдебната система;
  • Ниското качество на разследването и липсата на последователна политика за подобряването му стоят в основата на голяма част от провалените дела;
  • Част от реформите в съдебната система се реализират на базата на препоръки на външни автотитети без да се вземат предвид спецификите на нашата съдебна система и ситуацията в страната ни;
  • Липсва реален обществен дебат по много от темите, касаещи реформата в съдебната система, което води до създаването на усещане в обществото, че се прокарват лобистки промени и закони;
  • Все още са твърде много осъдителните решения на Европейския съд за правата на човека за държавата ни, а гражданите остават с впечатленито, че никой не носи перспнална отговорност за тези осъдителни присъди.

 

В заключение

Проучването на реформата в съдебната система, което резилизрахме през 2018г. ни даде ясна представа за оценката на специалистите, активните граждани и обществото като цяло. За съжаление нивото на доверие към съдебната ни система е много ниско. Много от участниците в проучването бяха скептични за това доколко мненията им ще бъдат взети под внимание.  И гражданите, а и експертите в провинцията са на мнение, че формулирането на политики, планирането на реформи се случва в столицита без да се отчитат нуждите и спецификите на по-малките градове. Ето защо една от най-големите нужди в държавата ни, а и в съдебната система като част от нея, е да се подобри диалога между гражданите, експертите и институциите.

 

Top